39.

къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

38. (поради Болоня)

love me to two times 

оne for tomorrow 

оne just for today 

love me two times 

i'm goin' away

(The Doors) 

изтупвам охрата от пръстите
обувките ми пожълтяват в тон със сградите
докосвам ти лицето скулите и устните обличам те в глината на Емилия Романя
по виа Монте Грапа тълпите сторват път във името на успоредните ни стъпки
о величие на ритъма синхрона и чудния акорд между ръцете ни
как го ненавиждам аз това величие
толкова отвъд самите нас така категорично че размества
цялата история на въздуха наоколо
накланя кулите събаря портите
и вгражда ни във поменните надписи
(войниците загинали по стъпките на вечност
храбростта им отпечатана в латински)

на разсъмване ни чака плъзване обратно в часовата разлика (времето е срязано между ни)
и тая рана време и тия градове
и цялата Eвропа превърнала се в пясъчник на нашето обичане
са благословията която носим си на шиите
(поемаме си дъх на дъното на всяко заминаване)

*

Що се отнася до писане/живеене, обичам да цитирам този разказ на Маргарет Атууд. Някой ден ще го преведа. Сега го запазвам тук (тъй като все се налага да го търся периодично).

На двайсет и три години това, което знам и в което единствено се кълна, остава: историите, историите, историите.

"Happy Endings"

Margaret Atwood

John and Mary meet.
What happens next?
If you want a happy ending, try A.

A.

John and Mary fall in love and get married. They both have worthwhile and remunerative jobs

which they find stimulating and challenging. They buy a charming house. Real estate values go

up. Eventually, when they can afford live-in help, they have two children, to whom they are

devoted. The children turn out well. John and Mary have a stimulating and challenging sex life

and worthwhile friends. They go on fun vacations together. They retire. They both have hobbies

which they find stimulating and challenging. Eventually they die. This is the end of the story.

B.

Mary falls in love with John but John doesn't fall in love with Mary. He merely uses her body for

selfish pleasure and ego gratification of a tepid kind. He comes to her apartment twice a week

and she cooks him dinner, you'll notice that he doesn't even consider her worth the price of a

dinner out, and after he's eaten dinner he fucks her and after that he falls asleep, while she does

the dishes so he won't think she's untidy, having all those dirty dishes lying around, and puts on

fresh lipstick so she'll look good when he wakes up, but when he wakes up he doesn't even

notice, he puts on his socks and his shorts and his pants and his shirt and his tie and his shoes, the

reverse order from the one in which he took them off. He doesn't take off Mary's clothes, she

takes them off herself, she acts as if she's dying for it every time, not because she likes sex

exactly, she doesn't, but she wants John to think she does because if they do it often enough

surely he'll get used to her, he'll come to depend on her and they will get married, but John goes

out the door with hardly so much as a good-night and three days later he turns up at six o'clock

and they do the whole thing over again.

Mary gets run-down. Crying is bad for your face, everyone knows that and so does Mary but she

can't stop. People at work notice. Her friends tell her John is a rat, a pig, a dog, he isn't good

enough for her, but she can't believe it. Inside John, she thinks, is another John, who is much

nicer. This other John will emerge like a butterfly from a cocoon, a Jack from a box, a pit from a

prune, if the first John is only squeezed enough.

One evening John complains about the food. He has never complained about her food before.

Mary is hurt.

Her friends tell her they've seen him in a restaurant with another woman, whose name is Madge.

It's not even Madge that finally gets to Mary: it's the restaurant. John has never taken Mary to a

restaurant. Mary collects all the sleeping pills and aspirins she can find, and takes them and a

half a bottle of sherry. You can see what kind of a woman she is by the fact that it's not even 

whiskey. She leaves a note for John. She hopes he'll discover her and get her to the hospital in

time and repent and then they can get married, but this fails to happen and she dies.

John marries Madge and everything continues as in A.

C.

John, who is an older man, falls in love with Mary, and Mary, who is only twenty-two, feels

sorry for him because he's worried about his hair falling out. She sleeps with him even though

she's not in love with him. She met him at work. She's in love with someone called James, who is

twenty-two also and not yet ready to settle down.

John on the contrary settled down long ago: this is what is bothering him. John has a steady,

respectable job and is getting ahead in his field, but Mary isn't impressed by him, she's impressed

by James, who has a motorcycle and a fabulous record collection. But James is often away on his

motorcycle, being free. Freedom isn't the same for girls, so in the meantime Mary spends

Thursday evenings with John. Thursdays are the only days John can get away.

John is married to a woman called Madge and they have two children, a charming house which

they bought just before the real estate values went up, and hobbies which they find stimulating

and challenging, when they have the time. John tells Mary how important she is to him, but of

course he can't leave his wife because a commitment is a commitment. He goes on about this

more than is necessary and Mary finds it boring, but older men can keep it up longer so on the

whole she has a fairly good time.

One day James breezes in on his motorcycle with some top-grade California hybrid and James

and Mary get higher than you'd believe possible and they climb into bed. Everything becomes

very underwater, but along comes John, who has a key to Mary's apartment. He finds them

stoned and entwined. He's hardly in any position to be jealous, considering Madge, but

nevertheless he's overcome with despair. Finally he's middle-aged, in two years he'll be as bald

as an egg and he can't stand it. He purchases a handgun, saying he needs it for target practice--

this is the thin part of the plot, but it can be dealt with later--and shoots the two of them and

himself.

Madge, after a suitable period of mourning, marries an understanding man called Fred and

everything continues as in A, but under different names.

D.

Fred and Madge have no problems. They get along exceptionally well and are good at working

out any little difficulties that may arise. But their charming house is by the seashore and one day

a giant tidal wave approaches. Real estate values go down. The rest of the story is about what

caused the tidal wave and how they escape from it. They do, though thousands drown, but Fred

and Madge are virtuous and grateful, and continue as in A.

E.

Yes, but Fred has a bad heart. The rest of the story is about how kind and understanding they

both are until Fred dies. Then Madge devotes herself to charity work until the end of A. If you

like, it can be "Madge," "cancer," "guilty and confused," and "bird watching."

F.

If you think this is all too bourgeois, make John a revolutionary and Mary a counterespionage

agent and see how far that gets you. Remember, this is Canada. You'll still end up with A,

though in between you may get a lustful brawling saga of passionate involvement, a chronicle of

our times, sort of.

You'll have to face it, the endings are the same however you slice it. Don't be deluded by any

other endings, they're all fake, either deliberately fake, with malicious intent to deceive, or just

motivated by excessive optimism if not by downright sentimentality.

The only authentic ending is the one provided here:

John and Mary die. John and Mary die. John and Mary die.

So much for endings. Beginnings are always more fun. True connoisseurs, however, are known

to favor the stretch in between, since it's the hardest to do anything with.

That's about all that can be said for plots, which anyway are just one thing after another, a what

and a what and a what.

Now try How and Why.

37.

един малък бог
виси от тавана
те лежат
те говорят под него
и броят му очите
и следят му ръцете
и плетат обещания:
детето ще се казва Клитемнестра
кучето ще бъде черно
ти ще носиш бяло и зелено
аз ще бъда мъж

навън уморената София
храчи гръм на трамвайни купета
фасадите се късат във молитви
всички въобразени въобразяващи и голи
ще си сбъднат боговете
вчера

36.

Следобед. Изместила съм стъпките си, седя в парка, целият е точка, дим и шума този парк. Седя на пейка, ръцете ми замръзват, краката ми замръзват,
носът ми замръзва.
Говорим.
Езиците се чупят на парчета в телефона, започва да се свечерява.
Светлините са избухнали, една мъгла се е прихлупила наоколо.
Жълтото. Жълтото на дърветата,
на фаровете,
на светофарите,
на залеза,
(на залеза в прозорците,
във жиците,
по покривите),
цялото преяло със себе си жълто се блъска в очите ми,
виси на клепачите
крещи край ушите.
Добре, значи.
Две крачки, три крачки, пет крачки. Няма слънце.
Жълтото ляга в асфалта, просва се пред автобусите,
свива небето в юмрука си.
свива и
свива и
свива.
По терасите замърква мъглата.
Самолетите сресват тая припадаща вечер.
Броя ги.
Един-два-три,
броя ги, достатъчно.
Синьо е, ето
синьо е,
синьо.

35.

днес
на ъгъла на Търговска и Леге
(о знам да знам едната хич не съществува вече)
се сблъсках със едно момиче
ударихме си рамената
косите ни се люшнаха в синхрон
къде отиваш я попитах
пък тя успала се за първи час история
(успивах ли се вярно някога)
чертае координатните си пътища с цигара
в чантата си крие Вежинов наместо математика
мъничко по-ниска е от мен (макар кубинките да дават сантиметри)
лицето й е меко клепачите са почернени
(бретонът влиза й в очите)
ти бе мен аз бях теб били сме и ще бъдем още сме
обаче колко е студено как треперят ми ръцете
(бретонът влиза ми в очите)
тежи ми чантата палтото ми тежи обувките със връзки
спъват само

кажи ми нещо дай съвет
какво е там оттатък там където всичко знаеш
(започна да ме пита тя усетила какво се случва
започна да ме пита и да иска
разплита времената към ръцете ми посегна)
кажи ще стане ли това и онова
къде ще се крия и бягам
с кого ще приспиваме думите с кого ще си бесим тъгите

а аз преглъщах тишините си

34.

„Исках да станем по-близки,

толкова, колкото няма начин.“

(„Победителят“, Георги Рупчев)

така избирам да ни сложа в скоби:

на онзи бряг с разсипало се лято
на онзи пуст неназовим незнаен бряг
който е и север който е и юг
където залезът избухваше във ято чайки
(и вместо миди го събирахме  в ръцете си)

в далечината дето окъснелите хипари
наздраве казваха
наздраве за септември и за неговия край
наздраве и за рибата за огъня за навеса
наздраве че ни има че ни имаше за всички нощи слънце
пак наздраве

на онзи бряг където слушахме морето
и бяхме ние слушани от вятъра
и искахме се много твърде много
(а бяхме търпеливи както никога)

така избирам да ни сложа в скоби.

33.

между червеното на два светофара
измисляме град оголен от трафик оголен
от думи зачеркнат в условие
съборен до бяло
обран и изгладен накъсан в следобеди
в ноември пресят омесен за юли

между червеното на два светофара
се дъвче мълчание

"wings of desire"

Западен Берлин в края на 80-те. Плътен и черно-бял (но цветен, когато докосването става позволено). Стената е постоянното, тихо присъствие. Двама ангели. Бруно Ганц, който копнее да бъде човек. Носи дълго палто, косата му е прибрана назад, ръцете му са винаги в джобовете и някой неназовим детайл в походката му ми спомня всички най-любими бягства. Един ужасно млад Ник Кейв, с почти бебешко лице, но безупречно стилен, пее в клуб. Французойка лети на трапец в цирка. Косите, краката й, тънките й устни изискват съсредоточаване. 

Постоянен шепот на чужди мисли - кръстосват улиците, търсят утеха, преподреждат се. 

Това, което правя, е да събера няколко фрази от диалога. Спирам филма, преписвам (първоначално гледам с лоши английски субтитри, след това минавам на български, та простете куците думи), продължавам. Пунктуацията е условност тук, изгубването в превода е дълг:

at last to guess, instead of always knowing

time will heal everything, but what if time was the illness 

you can’t get lost, you always end up at the Wall

that’s what makes me clumsy, the absence of desire

the dream of the house in the house

the dear one asleep in the next room

but no one has so far succeeded in singing an epic of peace

самотата означава да постигна съгласие със себе си

сега ние сме времето. не само целият град, целият свят участва в нашето решение.

кой в този свят може да твърди, че е бил някога с някого заедно. аз съм заедно. беше създадено не смъртно дете, а безсмъртен общ образ.

това се случи веднъж. веднъж значи завинаги. 

удивлението от нас двамата, възхищението от мъжа и жената, ме превърна в човек. 

32.

Таванът се надвесва, става дяволско 

и даже весело ти става, дяволе. 

На нощния ти грамофон върти се 

единствената плоча и до утре заран 

ще бдите върху игленото връхче триста - 

отбрани и небрежно издокарани. 

("Стереомузика", Г. Рупчев)

побледнялото лице на Ленън от стената

плочата, наскоро купена

виене на свят (пак скачал си по времето)

по пода пепел

над покривите сгушена цигарата

щастлив пъзел е август

(нека така се заричаме)

редиме кубчета 

моретa

(прояде морето алчно прояде
всичките наши защити)

и ето ни голи
до кръв и сухожилия до мрежата от думи
в която се оглеждахме
докосва ни въздуха
избухват пред очите пълнолуния
(слънца нагъват хоризонта)
и дърпаме с ръце от виното на случая
и търкаме с коси прозорците да виждаме
да се загърнем не смеем да сме други не можем

брод е отказан брод няма
това чуваме
оставаме тук и тук ще пребъдем
(това било сторено)

поемаме дъх
поемаме
поемаме дъх малко трудно е
поемаме дъх и издишаме
обещахме си утре
да бягаме

31.

"Оттегля се пространството 

и изоставен в неговата тайна, 

един след друг напускам себе си, 

един след друг се връщам друг при мене."

(Г. Рупчев) 

шевицата е най-обикновена
моделът -  какъвто сме избрали в предначалото
на времената
иглата въздуха разпаря
вместо да събира – къса
(улици парцали)
световете се прескачат, необозначени
къщите са жълти (филтърът е този)
брадати старци пушат (прозорците са тъмни
прозорците са без стъкла)

две обувки пред разпад
(събирам светове наместо пръстени)
случило се е отново –
откачили сме се от оста на дните
няма дни, няма месец
годината е сдъвкана на пясък
тук София е само лист хартия

следобедът е топка
едно момче, десетгодишно
тънко, тъмнокосо
рита силно, чупи тъмното
пясъкът се разпилява
подгонва го морето, събудено от сън
как смееш, момче
подгонва го морето с мръсната брада
морето с зъбите тютюн
с ръцете си пяна с ръцете си сол
(стълбове сол до небето)

аз бях момчето
аз бях морето

годината се сви
и шмугна се под камъка

30.

"Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета."

(Добромир Тонев)

разломи и разместване на чувствата

и скачане отвъд годините уморите и бягствата

ходене насън посрещане на изгреви 

(разбира се)

вълните парят сутрин в пет

вълните хапят и прегръщат

небето се върти пилее си звездите

пясъкът наместо броня

изкачва се по кожата

по клепките бедрата пръстите и шията

(историите единственият смисъл

на нашето мило препъване)

обеците ми са хор от влакове

по релсите се шие във лилаво

ние сме двойни тройни четворни петорни -

каквито ни скимне*

клетва е дадена причестяване

няма страх вече няма очакване

светът изместил се е вляво

отскочил е от формата на времето

оловото на август е огънал

по хоризонта свлича се морето

солта която ни е силата

силата която е солта ни

шепот е само

обещание за мъртво вълнение

 *скрит цитат от „Голямата земя“ на Рупчев

29.

„не зная как да се държа, когато ме обичат

разплисквам се по някакви излишни улици“

(Блус 4, Елин Рахнев)

изтръсквам сънищата през терасата

(трохите ми от снощното претърсване на мозъка)

щраквам запалката (макар цигарите ми да са свършили)

пуша листовете неизписана хартия

(и спомням си как свиваше цигари - устните ти върху книжката,

мекотата на движенията

тютюнът, тръпчиво непознато дето

захапваше ме по езика;

тук рядко се прави така; тук мъжете носят простата кутия в джоба –

готовите цигари;

побърквам се да пазя всички тези

ежедневни различия във навиците

побърквам се да галя минутите ни споделеност

през стъкло

(побърква ме несправедливата граничност

на цялата ни среща)

забравила съм (кога наистина съм знаела

се чудя)

думите на нежност как разплискват се по устните

в стъпките ми как се гонят 

и търсят настигане, и търсят ръцете ти

търсят ти кожата, галят белега

скрит на лицето ти

забравила съм невъзможната синхронизация

на хората, които …

(които какво? смея ли да изрека

след цялото прежно накуцване; а ние с тебе тичаме.

пресипвам, оправдавам се със грипове

и хапя етикетите, презирам ги)

събирам счупени следобеди

дъждовна София, сгушена във късното събуждане

улици, в които бродя петнайсетгодишна.

лепя колажи ежедневие (ще ги получиш

с препоръчаната поща)

крия си усмивките в ръкавите, нека не знаят, нека си е мое, нека си е

наше

(по дяволите и поезия)

28.

нагоре нагоре нагоре

до изядените нокти на ръцете

до краищата изпохапани

на плитките

до музиката, дето мачкали сме

с цялата онази малко смешна мъка

на подрастващи момчета и момичета

размърдваме си костите,

наместваме си китките и ставите –

светът е полутон

светът е полунощ

и полуревност

наполовина смърт

и обич на половина

основното спасение намираме във разни

вехти банди (един Елин така разправяше)

спасението са още чужди думи

рецитации

заграждания задушавания във фразите на другите

в абзаците стила и смисъла на по-големите

(а правото да носим гордо

на челата си

какви сме малки

какви сме ниски непораснали наивни

кога ще изтече туй право?

кога ще се изгуби ще го изядеме ще си опростиме

единствената младост

вината наша стиснала ни здраво шиите)

нагоре нагоре нагоре

ей там се вижда дъно

и там наместо слънце някакви медузи

и водорасли някакви (съвсем лилави)

нагоре

още малко

нагоре

до първата ни глътка въздух

до първото признание за

ревност, обич, смърт

и нощ

и тон

27.

правилото изглежда така:
преставам с всички мои
завръщания към Итака
и по-конкретно с всичките онези
успоредни тичания
за към детство
и по-конкретно с всичките онези
откази за сбогом
с едно оплело ми невинност във косите
ученичество
(Кабо Финистере, последната ми точка
на оттласкване)

закачам се обратно в избора си на година
(сама на себе си съм Пенелопа
значи мога да се чакам
отвъд безумство всяко)

порязвам се в ръба на скока
в ръба на думите, с които се пресрещам
събуждането се оказва
отново тук
отново точно тук, пред същия прозорец
от който всяка сутрин връз леглото ми нахлуват
пристъпи на улици

завръщанията обреченост били са

26.

купувам си лалета.
сядам. (масата е празна)
започвам да ти пиша
(нито дума за нас, нито дума за лалето
на лявата ми китка).
най-мило (и нарочно) объркали сме вековете.
но отказвам да дращя
любовни писма. наместо това
превеждам късове история
(за Рибния буквар говоря,
за Възраждането и за Левски
и малко живковизъм вкарвам)
претърсвам всичко обичайно
всичко в паметта ми дето е вградено
поначало. (контрастите на расненето тук)
и чакам да отвърнеш с Песоа и Салазар
чакам пак да си направим паралелите по детски
между видовете диктатури

плик и марка. разходка до Народния.
(пуша някакъв неслучен дъжд)
кутия за чужбина.
после бавно, много бавно
отдавам почит (от пощата до вкъщи)
на града (за изневярата поредна)
докосвам белезите му тротоари
(по шевовете скоро ще се пръснат)

три хиляди и триста. точно толкова ги преброихме
(дълбаем си километрите желание)
почеркът остава единствената физика
(черното мастило е почти прегръдка)

купувам си лалета
танцувам със игличката на грамофона
организирам си преврати
(свалям долу часовата разлика)
казано е - наша си държава
терасата ми чака да си основем

24.

прехапваш си стъпките
лепне юли по клепачите (и градът се забива в петите ти )
а между зъбите ти се отронва пясък
(пък чайките избягаха отдавна
от сборището им уречено край гарата –
сплитат ти сега косите в промеждутъка на Левски и Оборище
край чупката през времената в Академията
и даже там където Стамболийски удря Позитано без насрещане

ако пречупиш езика си
(съвсем леко, много нежно
колкото да хванеш послевкуса
на северозапазния вятър)
ще можеш да си прибереш във библиотеката
(между Дюрас и Мураками)
щърженето нощем на щурците
писъка на първите трамваи
и собственото отрицание; толкова много не-та
накуп
(прибирай, заключвай и бягай,
разбира се)

19.

да го кажем така –

искам да ни вплета сричките

(почти както умеем ръцете си да сплитаме)

в някакви съвсем нови думи,

някакви само наши означения

искам чудовища-метафори

(за нас когато пиша)

и така да докосват звуците и буквите

както пръстите ти карат кожата ми да открива
що е истина

и така да хапят синонимите, инверсията и тропите

както зъбите ти, щом тръгнал си тръпчинката на мойта шия
да познаваш

пък то, избор нямаме

(разбира се)

казано е всичко

(всичко е почувствано)

от тези преди нас, от тези край нас (и тези след нас)

клетки са и думите, и буквите, и звуците

(надскачане не позволяват)

знаците на обич си приличат

една е сигурната разлика

(едно е сигурното случване)

и най-правилно така е:

еднакви сме със словото на другите

(във общото, сред непознатите – така е речено –

срещаме се всички)

но пространството на личното ни сбъдване

(защото и преди са ни обичали,

и преди сме обичали

целували, събличали, споделяли)

пространството, където ни е тихо

(където запознаваме си нашите мълчания

където ни танцуват демоните детство

където дращи първата ни среща)

не би могло да носи ритъм на подобие 

(точно както Фицджералд каза го отдавна –

няма два пъти едно и също

влюбване)

сега знам. поставянето в думи

суета е.

18. Джулай

отказахме юли

отрекохме София-Варна

а на съня се оплезихме (за много повече)

от просто някаква си нощ

Бог, казват, бил в пространството между;

(във опита да разбереш; достатъчен е опита)

в пукнатините ни на непознати

в сладката печал на утринното преобръщане

разсъмването можело да е целувка

17.

"What happened, you ask? I got switched with Alvaro de Campos!

Always your

Fernando" *

в тия дни на летни равноденствия

на празници (почти, почти езически)

на сливания между днес и утре

(гадаения някакви тъй явни)

остъргвам си до кости всичкото будуване

излющвам си ненужното общуване

и нишки полудиви източвам си от пръстите

(май вързана съм за земята и небето)

настройвам фините релефи

докосвам леко следващите месеци

(внимавам да не трепна, да не разпилея

кулите ни на въздушно случване,

миражите от зима за откриване)

събличам се. но пак изчезнало е отражението

(забравила съм се във сутрешното тичане)

изследвам всичките си повторения

всичките убийства зарад навика

(не знам защо условни са присъдите)

съвсем банално е – дошло е време

за принасяне във жертва

(превъртане на самоличности)

и моля се за раздвоение

(и моля се за разстояние)

* из писмо на Фернанду Песоа

16.

разглобявам се. и се сглобявам.
тъмно ми е. понякога не се познавам.
въртя си кръгове. въртя си редовете.
(инструкциите за съществуване)
и уморена съм. прелиствам всичките момичета
които уж била съм.
подрязвам си косите
(наужким. както винаги)
спорим с чайките на гарата
(как се взима пътя от Бургас)
споря с отраженията си във витрините,
с фонтаните и жълтите павета
(кога ще имам смелост)

едно такова ми е, никакво
и гади ми се (от жълти маргаритки,
от жегата, избила през асфалта,
от всички мои оправдания)
преглъщам си очакванията
затискам със ръка пробойните
на сбора си от колебания

кожата ми отблъсква всяко докосване
затварям си очите пред всяка ваша грижа
(нали така се ставаше невидим –
затваряме очи и ето, няма ни)

какво се прави във такива случаи
какво се прави щом
отново сдърпаш се със цялото си себе си

15.

валя. и давя тази наша София
(стига „моя“ съм си я наричала.
няма мое. има егоизъм)

неделите са за тъгуване
(но тайно, да не чуе котката)
неделите са за пране
и гладене, подреждане на
чекмеджета
(валят ми се годините)

отхлупвам облаци
споделям си цигарите
излющвам си търпението
тъка истории (броя благословиите)

пожелах си любопитство
и се случва.
разбивам си сърцето върху песни
задъхвам се в междинното
изчакване
и недочувам. гласът ми не е моя
обещано ми е – някой ден
ще сгъвам времената
дотогава – руша си бунтове наум,
измислям си морета.

14.

този дъжд
ей този дъжд с зелените ботуши
и тези птици там
приказващи и смеещи се на терасата
и София на късното прибиране
и София на бързото изгубване
следобед в шепите

тихо е, за да си чуем сънищата
тихо е, като целувка
по рамото, когато
сезоните си сменят караула

13.

разпад на домовете

(фрагменти тяло – лице, ръце,

бедра и шия)

броя си бенките

(почти съзвездия)

броя си липсата на

лунички (май биха ми отивали)

събирам се и пренареждам се

опитвам се да видя сбора на всичките онези

чужди взирания

(подслушвам погледи по себе си)

опитвам се да проследя

в какво съм разпиляна;

изправям гръб (напомням си да го направя)

освобождавам  си косите (все с тях, нали, ме помнят)

усмихвам се (ти знаеш точно как)

и тръгвам.

разпад на домовете

фрагменти град – лице, ръце,

бедра и шия

броя си уличните лампи

(почти звезди)

броя си липсата на

морски фарове (май биха ни отивали)

не обещавам, но

знам къде се сбъдва

разпиляването ни на пътища,

отключването на сезони

първите череши и липата

в навечерието на юни

12.

следобед е (и уж е лято)
сериозна съм. и отговорна.
(върша работа, чета и пиша)
забрана сложила съм си – ни дума
(ни една едничка)
за всичките онези неразумности
които кацат ме преди заспиване
(сам знаеш – билети, летища и самолети)
заплита ми се роклята (встрани на Ректората)
и спирам се да видя:
деца играят вън
(деца и куче)
момченце свири на цигулка
(съвсем естествено е да се случва)

ваканция е, в друга някаква вселена.
и в центъра на София сме (пък сякаш сме на село)
а къщите са скупчени поляни
(ей там, от оня рижав ъгъл всяка есен
откъсвам по едно стихотворение)
прибирам си косите. (прибирам се обратно
в библиотеката)
и чакай, чакай малко
наистина
видях ли аз цигулка там на Шипка
и някакво хлапе, прескочило оградите
на моите забрани
и куче някакво, най-мило поздравено
със малко гами и арпеджи
(упражняват се)

как сладко е това разкъсване на времената
да съм тук (и да ме няма)
лицето ми да носи бръчки на порастване
а още да успявам да провиждам
що значи то да стискаш юли
(най-зряла круша във ръцете)
и дните да са разградени
(изтриват бръчките, изглаждат всичките ръбатости
над устните)

11.

на десет се загубих за пръв път

(погрешно свих край кулата с часовника)

бях на колело (тогава карах много)

и хич не беше страшно

(макар да бе голямо нашто село)

такава сигурност по-късно

не знам дали държала ме е за ръка

(от бързината на движението било е;

от вярата във собственото каране)

днес пускам се по залеза надолу

надбягвам се с трамваите

опитомявам си квартала

опитомявам си тротоарите

(събирам си вините

на парцали)

сдобрявам се с нощта ми тук

с рошавостта на мойте търсения.

признах, съвсем ме стяга тази география

(отесняла ми обувка)

и да се ходи става трудно

(наизустени са ми координатите)

в такива случаи остава ми

да бъда малко повече на десет

(вместо на двадесет и две)

и всякакви изгубвания

нарочно да си случвам

(властта е моя – да си прекроявам

материите на този град

с хастара да обръщам

липите, мостовете и градините)

в такива случаи остава ми

сама на себе си да обещавам –

изпий до края всички улици

прави любов със всичките подробности

(дори след толкова години, няма как

- не всичко си познала)

а после,

после (то ще дойде),

има време за носталгии

за разни малки болки

за тъгуване по всичките цигари

(използвани за проявяване –

домът ми куличка от негативи е

на тази наша София)

има време да прегръщаш спомени

(и разнородните пораствания свои)

съвсем далеч,

съвсем далеч от цялото наизустяване

има време за още няколко завоя

за още дива сигурност

във бързината на движението

(и собственото каране)

страшно няма,

знаеш го отдавна

10.

варя кафе (което няма да изпия)
проветрявам (започнали са да изгниват
щорите)
събирам роклите (разхвърляни нарочно)
целувам червилата (цвета си съм загубила)

да си намеря място ми е трудно
досадно ми е да съм тук
(досадна е и котката)
и София е тясна, твърде тясна
ще ми прекърши още малко
кулите, костите, всичките ми
сънища за изток
(или пък бяха - тичания накъм
запад)

мрънкам. цупя се на слънцето
(пресипнали са улиците ми от слънцето)
жумя с очи. разхождам пръсти
по гърба ти
прегръщам белега на долната ти устна
(трошливи са пространствата)

бия се с поезията
(стига вече толкова обичане
толкова подскачане по думите)
окачвам карти по стените
(чертая с нокът координатната система
на всичките си свободи)

косите ми защипани са
като със карфица
държи ме, пустата му София
не пуска
не иска да ме дава
свадлив любим е днес
(макар почти разлюбена)
и как пък ще приеме
новите ми смелости

разхвърлям си кафето
(признах си вече – не го пия)
рисувам с аромата по тротоарите
(почти е тебешир)
играя си на дама
мятам камъчета по ъглите
спъвам се във собствените плитки

добре. оставам. (днес поне)
но вече късно е и вече знаем –
голямото ми случване не е за тук
пораснала съм
прегръщам те за сбогом
(багажа чака ме на гарата)

9. (истанбулско)

трошат се отражения в гърдите ми

(прозорците на автобуса пазят сънените погледи
опразнената София, поруменялото небе над
Босфора –
пристигането ни е притеснило този град;
зората му е сякаш гръд
на тъкмо любена девойка)

представите ми се здрависват с първите ни стъпки
намираме синхрон
очаквала съм (сама не знам защо)
ръжда и мед – на цвят и вкус

и има ги (разбира се)
макар и ни веднъж да не успявам
своя си Константинопол (онзи книжния) по ъглите
да настигна
някак не е нужно, някак не го мисля

попивам. късам думи
(рисувам по ръцете си в движение)
да не забравям, нищичко да не изпускам
дошла съм тук транзитно,
бързам (винаги така е)
и има време само
колкото да се целунем с хаоса

окачвам си на шията
(наместо украшения)
моменти, откровения
най-чудни разпилявания

шумът на лудото движение,
черното на бурките
и слънчевите зайчета
надвикванията на продавачите
благоприличието на двойките
красивата Дилан, която снимам
(оставам си такава – прехласната
по тиха хубост)

скривам си в шала, във косите
по малко от писъка на чайките
от мириса на печените кестени
(през юни)
от вихъра сапунени балони
на търговците
от трохите на симида
и всичките онези силуети
на църкви, джамии, каменни
дантели,
кораби и ленти,
тъмни очи, малиново червило
пот, парфюм, най-дива мудност, най-
прекрасна въртележка

и в ъгълчетата на устните ми
остава малко захар
(невкусените още хиляди десерти)
малко сол (морето е виновно,
отпила съм си тайно)

не бих могла да подозирам
че в кръстопътя на противоречията
ще взема да се влюбя

(снимка: Willian Afonso)

8.

"But did thee feel the earth move?"

(“For Whom the Bell Tolls”, Ernest Hemingway)

пред Синята джамия, в два следобед
(такива някакви си, малки чудеса)

за да си случим още няколко часа
(съвсем откраднати)
изгубени в тълпите, виковете и клаксоните
изгубени сред погледи (липсва ни приличие)
изгубени във кошера на Истанбул
(непознат и за двама ни, малко измислен,
задъхан в история, задъхан в очакване, новост и
обещание)

ето го късмета, особения, лекичко нечестния.
да ни събере една земя, която
за първи път ще дишаме (и тя танцува под краката ни,
усещаш ли)
да се съберем между
само два изгрева и няколко залеза
(а повече трябват ли?)

да си преброим километрите
(цялото това разстояние между ръцете ни, което
крие се оттатък ъгъла)
да опитаме (само да опитаме)
един на друг да се разкажем:

успяваме единствено да разберем -
думите ни, макар и три пъти преоблечени
(изгубени във превода – кръстосани през
български, английски, португалски)
общи са – до болка и спасение

най-важното, което мога да науча
(което не престава да се преподава в дните ми)
е именно това - светът ни е ужасно малък
(и плашещо голям)
да се намерим е достатъчно
(илюзия е всичко друго)

което хич не пречи
вече да ми липсваш

7.

случва се така:

люлка, слънце, над главата –

ябълкa

обувките, които за още вятър време

по въздуха ще тичат

(вместо земята да целунат, както

годините порастване нареждат им)

напреде има езеро

и някакво спокойствие

(съвсем си мое, близко е)

и някакво разсейване

(прегръдка е почти)

изгубила съм бялото на кожата

косите ми са корабни въжета (ще вали)

през хълмовете се плете молитва

(макар джамия да не виждам)

такива са ми думите сега. съвсем невинни

(като дете в началото 

на лятната ваканция)

направила съм смяната на дните

и скочила съм вън – от цялото въртене 

на собствените граници

(на собствените задължения и отговорности

и болчици най-дребни – трънчета в петите)

преляла съм се в непознатост

преляла съм се в чужди думи

(така е хубаво да не разбираш – така е хубаво

да те разбират само зарад ябълките, слънцето и люлките)

а само вечер – много, много късно

в онази чупка между сънищата (най-тайната,

най-моята)

си правя среща някаква (съвсем очаквана)

със всичко онова, което

трябва, трябва, трябва (тази мантра)

да се случва