вторник, 30 юни 2015 г.

22.

i sweep the angles of desire
walking barefoot on the edge of my
consciousness

i let go as i see 
our silences in tune
(and i clutch even harder to the noise
of our discrepancies)

an ancient rite 
(to be perceived by our attempts
of combing for space in time)
here i am drowning myself
in a creek by the heel of the next tempest



21.

fill yourself with the embers and the soot
of your words
(yes up to your mouth
up to your nose
up to your eyes. stop looking at
the passing seasons)
then spill it all out
knead the autumn under your hands
make yourself sick with the roasted chestnuts
(with their scent invading the streets  and the sky and the rain
that scent that you love)                                                                                                                                                                                                                                                                                                it’s going to be alright
all that you see
and all that you hear
is just a scallop of all that can be
(and all that you say
all that you say!
is only a passing kiss
onto the bare shoulder of a song
that we all know by heart)

it’s time to revolt against your lines
(break your nose, seal your mouth)
rewrite the borders of your hands
and leap
(promise to leap)

then you may burn again 




20.

(Пристъпвам в чужд език.
Отдавна ми се иска. И някак естествено е, по много причини, да се случи точно сега.
На английски срещам себе си гранично.
Това е достатъчно.
А темите, разбира се, са същите.)

try to imagine
the saddest rhythm of the hours
(the one that strikes just before sunrise)
taste it. (like you’d taste a kiss from a stranger)
then take it in your hands (take all that linden time)
hold it, squeeze it, break it into pieces (the same pieces
that your sleep is woven from)

now. see?  you have your reason to run away
(and run away my dear)
your city is no longer the lover
your home has served its duties
stretch the room (go on)
stretch the space of your books
and your music
and your papers and letters and furniture.
jump in that crack on the shelf

found it? right. 
remember what you had to imagine?
the saddest rhythm of the hours
it’s dandling in your chest now
the saddest rhythm of the hours
and you’re content
(and you cherish it)
this is you. 
(a snake eating its tale)
a girl swollen by the crack of her imperfect

the rhythm is tart on your tongue 
the cause lays (as it always does)
in all that linden time






понеделник, 29 юни 2015 г.

19.

да го кажем така –
искам да ни вплета сричките
(почти както умеем ръцете си да сплитаме)
в някакви съвсем нови думи,
някакви само наши означения

искам чудовища-метафори
(за нас когато пиша)
и така да докосват звуците и буквите
както пръстите ти карат кожата ми да открива
що е истина
и така да хапят синонимите, инверсията и тропите
както зъбите ти, щом тръгнал си тръпчинката на мойта шия
да познаваш


пък то, избор нямаме
(разбира се)
казано е всичко
(всичко е почувствано)
от тези преди нас, от тези край нас (и тези след нас)
клетки са и думите, и буквите, и звуците
(надскачане не позволяват)
знаците на обич си приличат

една е сигурната разлика
(едно е сигурното случване)
и най-правилно така е:
еднакви сме със словото на другите
(във общото, сред непознатите – така е речено –
срещаме се всички)

но пространството на личното ни сбъдване
(защото и преди са ни обичали,
и преди сме обичали
целували, събличали, споделяли)
пространството, където ни е тихо
(където запознаваме си нашите мълчания
където ни танцуват демоните детство
където дращи първата ни среща)
не би могло да носи ритъм на подобие 

(точно както Фицджералд каза го отдавна –
няма два пъти едно и също
влюбване)

сега знам. поставянето в думи
суета е.


петък, 26 юни 2015 г.

18. Джулай

отказахме юли
отрекохме София-Варна
а на съня се оплезихме (за много повече)
от просто някаква си нощ

Бог, казват, бил в пространството между;
(във опита да разбереш; достатъчен е опита)
в пукнатините ни на непознати
в сладката печал на утринното преобръщане

разсъмването можело да е целувка


четвъртък, 25 юни 2015 г.

17.


"What happened, you ask? I got switched with Alvaro de Campos!
Always your
Fernando" *

в тия дни на летни равноденствия
на празници (почти, почти езически)
на сливания между днес и утре
(гадаения някакви тъй явни)
остъргвам си до кости всичкото будуване
излющвам си ненужното общуване
и нишки полудиви източвам си от пръстите
(май вързана съм за земята и небето)
настройвам фините релефи
докосвам леко следващите месеци
(внимавам да не трепна, да не разпилея
кулите ни на въздушно случване,
миражите от зима за откриване)

събличам се. но пак изчезнало е отражението
(забравила съм се във сутрешното тичане)
изследвам всичките си повторения
всичките убийства зарад навика
(не знам защо условни са присъдите)

съвсем банално е – дошло е време
за принасяне във жертва
(превъртане на самоличности)
и моля се за раздвоение

(и моля се за разстояние)


* из писмо на Фернанду Песоа


сряда, 24 юни 2015 г.

16.

разглобявам се. и се сглобявам.
тъмно ми е. понякога не се познавам.
въртя си кръгове. въртя си редовете.
(инструкциите за съществуване)
и уморена съм. прелиствам всичките момичета
които уж била съм.
подрязвам си косите
(наужким. както винаги)
спорим с чайките на гарата
(как се взима пътя от Бургас)
споря с отраженията си във витрините,
с фонтаните и жълтите павета
(кога ще имам смелост)

едно такова ми е, никакво
и гади ми се (от жълти маргаритки,
от жегата, избила през асфалта,
от всички мои оправдания)
преглъщам си очакванията
затискам със ръка пробойните
на сбора си от колебания

кожата ми отблъсква всяко докосване
затварям си очите пред всяка ваша грижа
(нали така се ставаше невидим –
затваряме очи и ето, няма ни)

какво се прави във такива случаи
какво се прави щом
отново сдърпаш се със цялото си себе си



неделя, 21 юни 2015 г.

15.

валя. и давя тази наша София
(стига „моя“ съм си я наричала.
няма мое. има егоизъм)

неделите са за тъгуване
(но тайно, да не чуе котката)
неделите са за пране
и гладене, подреждане на
чекмеджета
(валят ми се годините)

отхлупвам облаци
споделям си цигарите
излющвам си търпението
тъка истории (броя благословиите)

пожелах си любопитство
и се случва.
разбивам си сърцето върху песни
задъхвам се в междинното
изчакване
и недочувам. гласът ми не е моя
обещано ми е – някой ден
ще сгъвам времената
дотогава – руша си бунтове наум,
измислям си морета.



14.

този дъжд
ей този дъжд с зелените ботуши
и тези птици там
приказващи и смеещи се на терасата
и София на късното прибиране
и София на бързото изгубване
следобед в шепите

тихо е, за да си чуем сънищата
тихо е, като целувка
по рамото, когато
сезоните си сменят караула


събота, 20 юни 2015 г.

13.

разпад на домовете
(фрагменти тяло – лице, ръце,
бедра и шия)
броя си бенките
(почти съзвездия)
броя си липсата на
лунички (май биха ми отивали)
събирам се и пренареждам се
опитвам се да видя сбора на всичките онези
чужди взирания
(подслушвам погледи по себе си)
опитвам се да проследя
в какво съм разпиляна;
изправям гръб (напомням си да го направя)
освобождавам  си косите (все с тях, нали, ме помнят)
усмихвам се (ти знаеш точно как)
и тръгвам.

разпад на домовете
фрагменти град – лице, ръце,
бедра и шия
броя си уличните лампи
(почти звезди)
броя си липсата на
морски фарове (май биха ни отивали)
не обещавам, но
знам къде се сбъдва
разпиляването ни на пътища,
отключването на сезони
първите череши и липата

в навечерието на юни


петък, 19 юни 2015 г.

12.

следобед е (и уж е лято)
сериозна съм. и отговорна.
(върша работа, чета и пиша)
забрана сложила съм си – ни дума
(ни една едничка)
за всичките онези неразумности
които кацат ме преди заспиване
(сам знаеш – билети, летища и самолети)
заплита ми се роклята (встрани на Ректората)
и спирам се да видя:
деца играят вън
(деца и куче)
момченце свири на цигулка
(съвсем естествено е да се случва)

ваканция е, в друга някаква вселена.
и в центъра на София сме (пък сякаш сме на село)
а къщите са скупчени поляни
(ей там, от оня рижав ъгъл всяка есен
откъсвам по едно стихотворение)
прибирам си косите. (прибирам се обратно
в библиотеката)
и чакай, чакай малко
наистина
видях ли аз цигулка там на Шипка
и някакво хлапе, прескочило оградите
на моите забрани
и куче някакво, най-мило поздравено
със малко гами и арпеджи
(упражняват се)

как сладко е това разкъсване на времената
да съм тук (и да ме няма)
лицето ми да носи бръчки на порастване
а още да успявам да провиждам
що значи то да стискаш юли
(най-зряла круша във ръцете)
и дните да са разградени
(изтриват бръчките, изглаждат всичките ръбатости
над устните)

11.

на десет се загубих за пръв път
(погрешно свих край кулата с часовника)
бях на колело (тогава карах много)
и хич не беше страшно
(макар да бе голямо нашто село)

такава сигурност по-късно
не знам дали държала ме е за ръка
(от бързината на движението било е;
от вярата във собственото каране)

днес пускам се по залеза надолу
надбягвам се с трамваите
опитомявам си квартала
опитомявам си тротоарите
(събирам си вините
на парцали)

сдобрявам се с нощта ми тук
с рошавостта на мойте търсения.
признах, съвсем ме стяга тази география
(отесняла ми обувка)
и да се ходи става трудно
(наизустени са ми координатите)

в такива случаи остава ми
да бъда малко повече на десет
(вместо на двадесет и две)
и всякакви изгубвания
нарочно да си случвам
(властта е моя – да си прекроявам
материите на този град
с хастара да обръщам
липите, мостовете и градините)

в такива случаи остава ми
сама на себе си да обещавам –
изпий до края всички улици
прави любов със всичките подробности
(дори след толкова години, няма как
- не всичко си познала)

а после,
после (то ще дойде),
има време за носталгии
за разни малки болки
за тъгуване по всичките цигари
(използвани за проявяване –
домът ми куличка от негативи е
на тази наша София)

има време да прегръщаш спомени
(и разнородните пораствания свои)
съвсем далеч,
съвсем далеч от цялото наизустяване

има време за още няколко завоя
за още дива сигурност
във бързината на движението
(и собственото каране)

страшно няма,
знаеш го отдавна


понеделник, 15 юни 2015 г.

10.

варя кафе (което няма да изпия)
проветрявам (започнали са да изгниват
щорите)
събирам роклите (разхвърляни нарочно)
целувам червилата (цвета си съм загубила)

да си намеря място ми е трудно
досадно ми е да съм тук
(досадна е и котката)
и София е тясна, твърде тясна
ще ми прекърши още малко
кулите, костите, всичките ми
сънища за изток
(или пък бяха - тичания накъм
запад)

мрънкам. цупя се на слънцето
(пресипнали са улиците ми от слънцето)
жумя с очи. разхождам пръсти
по гърба ти
прегръщам белега на долната ти устна
(трошливи са пространствата)

бия се с поезията
(стига вече толкова обичане
толкова подскачане по думите)
окачвам карти по стените
(чертая с нокът координатната система
на всичките си свободи)

косите ми защипани са
като със карфица
държи ме, пустата му София
не пуска
не иска да ме дава
свадлив любим е днес
(макар почти разлюбена)
и как пък ще приеме
новите ми смелости

разхвърлям си кафето
(признах си вече – не го пия)
рисувам с аромата по тротоарите
(почти е тебешир)
играя си на дама
мятам камъчета по ъглите
спъвам се във собствените плитки

добре. оставам. (днес поне)
но вече късно е и вече знаем –
голямото ми случване не е за тук
пораснала съм
прегръщам те за сбогом
(багажа чака ме на гарата)



събота, 13 юни 2015 г.

9. (истанбулско)

трошат се отражения в гърдите ми

(прозорците на автобуса пазят сънените погледи
опразнената София, поруменялото небе над
Босфора –
пристигането ни е притеснило този град;
зората му е сякаш гръд
на тъкмо любена девойка)

представите ми се здрависват с първите ни стъпки
намираме синхрон
очаквала съм (сама не знам защо)
ръжда и мед – на цвят и вкус

и има ги (разбира се)
макар и ни веднъж да не успявам
своя си Константинопол (онзи книжния) по ъглите
да настигна
някак не е нужно, някак не го мисля

попивам. късам думи
(рисувам по ръцете си в движение)
да не забравям, нищичко да не изпускам
дошла съм тук транзитно,
бързам (винаги така е)
и има време само
колкото да се целунем с хаоса

окачвам си на шията
(наместо украшения)
моменти, откровения
най-чудни разпилявания

шумът на лудото движение,
черното на бурките
и слънчевите зайчета
надвикванията на продавачите
благоприличието на двойките
красивата Дилан, която снимам
(оставам си такава – прехласната
по тиха хубост)

скривам си в шала, във косите
по малко от писъка на чайките
от мириса на печените кестени
(през юни)
от вихъра сапунени балони
на търговците
от трохите на симида
и всичките онези силуети
на църкви, джамии, каменни
дантели,
кораби и ленти,
тъмни очи, малиново червило
пот, парфюм, най-дива мудност, най-
прекрасна въртележка

и в ъгълчетата на устните ми
остава малко захар
(невкусените още хиляди десерти)
малко сол (морето е виновно,
отпила съм си тайно)

не бих могла да подозирам
че в кръстопътя на противоречията
ще взема да се влюбя

(снимка: Willian Afonso)

сряда, 10 юни 2015 г.

8.

"But did thee feel the earth move?"
(“For Whom the Bell Tolls”, Ernest Hemingway)

пред Синята джамия, в два следобед
(такива някакви си, малки чудеса)

за да си случим още няколко часа
(съвсем откраднати)
изгубени в тълпите, виковете и клаксоните
изгубени сред погледи (липсва ни приличие)
изгубени във кошера на Истанбул
(непознат и за двама ни, малко измислен,
задъхан в история, задъхан в очакване, новост и
обещание)

ето го късмета, особения, лекичко нечестния.
да ни събере една земя, която
за първи път ще дишаме (и тя танцува под краката ни,
усещаш ли)
да се съберем между
само два изгрева и няколко залеза
(а повече трябват ли?)

да си преброим километрите
(цялото това разстояние между ръцете ни, което
крие се оттатък ъгъла)
да опитаме (само да опитаме)
един на друг да се разкажем:

успяваме единствено да разберем -
думите ни, макар и три пъти преоблечени
(изгубени във превода – кръстосани през
български, английски, португалски)
общи са – до болка и спасение

най-важното, което мога да науча
(което не престава да се преподава в дните ми)
е именно това - светът ни е ужасно малък
(и плашещо голям)
да се намерим е достатъчно
(илюзия е всичко друго)

което хич не пречи
вече да ми липсваш



петък, 5 юни 2015 г.

7.


случва се така:
люлка, слънце, над главата –
ябълкa
обувките, които за още вятър време
по въздуха ще тичат
(вместо земята да целунат, както
годините порастване нареждат им)

напреде има езеро
и някакво спокойствие
(съвсем си мое, близко е)
и някакво разсейване
(прегръдка е почти)

изгубила съм бялото на кожата
косите ми са корабни въжета (ще вали)
през хълмовете се плете молитва
(макар джамия да не виждам)

такива са ми думите сега. съвсем невинни
(като дете в началото 
на лятната ваканция)
направила съм смяната на дните
и скочила съм вън – от цялото въртене 
на собствените граници
(на собствените задължения и отговорности
и болчици най-дребни – трънчета в петите)

преляла съм се в непознатост
преляла съм се в чужди думи
(така е хубаво да не разбираш – така е хубаво
да те разбират само зарад ябълките, слънцето и люлките)
а само вечер – много, много късно
в онази чупка между сънищата (най-тайната,
най-моята)
си правя среща някаква (съвсем очаквана)
със всичко онова, което
трябва, трябва, трябва (тази мантра)
да се случва