31.

"Оттегля се пространството 

и изоставен в неговата тайна, 

един след друг напускам себе си, 

един след друг се връщам друг при мене."

(Г. Рупчев) 

шевицата е най-обикновена
моделът -  какъвто сме избрали в предначалото
на времената
иглата въздуха разпаря
вместо да събира – къса
(улици парцали)
световете се прескачат, необозначени
къщите са жълти (филтърът е този)
брадати старци пушат (прозорците са тъмни
прозорците са без стъкла)

две обувки пред разпад
(събирам светове наместо пръстени)
случило се е отново –
откачили сме се от оста на дните
няма дни, няма месец
годината е сдъвкана на пясък
тук София е само лист хартия

следобедът е топка
едно момче, десетгодишно
тънко, тъмнокосо
рита силно, чупи тъмното
пясъкът се разпилява
подгонва го морето, събудено от сън
как смееш, момче
подгонва го морето с мръсната брада
морето с зъбите тютюн
с ръцете си пяна с ръцете си сол
(стълбове сол до небето)

аз бях момчето
аз бях морето

годината се сви
и шмугна се под камъка

30.

"Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета."

(Добромир Тонев)

разломи и разместване на чувствата

и скачане отвъд годините уморите и бягствата

ходене насън посрещане на изгреви 

(разбира се)

вълните парят сутрин в пет

вълните хапят и прегръщат

небето се върти пилее си звездите

пясъкът наместо броня

изкачва се по кожата

по клепките бедрата пръстите и шията

(историите единственият смисъл

на нашето мило препъване)

обеците ми са хор от влакове

по релсите се шие във лилаво

ние сме двойни тройни четворни петорни -

каквито ни скимне*

клетва е дадена причестяване

няма страх вече няма очакване

светът изместил се е вляво

отскочил е от формата на времето

оловото на август е огънал

по хоризонта свлича се морето

солта която ни е силата

силата която е солта ни

шепот е само

обещание за мъртво вълнение

 *скрит цитат от „Голямата земя“ на Рупчев

29.

„не зная как да се държа, когато ме обичат

разплисквам се по някакви излишни улици“

(Блус 4, Елин Рахнев)

изтръсквам сънищата през терасата

(трохите ми от снощното претърсване на мозъка)

щраквам запалката (макар цигарите ми да са свършили)

пуша листовете неизписана хартия

(и спомням си как свиваше цигари - устните ти върху книжката,

мекотата на движенията

тютюнът, тръпчиво непознато дето

захапваше ме по езика;

тук рядко се прави така; тук мъжете носят простата кутия в джоба –

готовите цигари;

побърквам се да пазя всички тези

ежедневни различия във навиците

побърквам се да галя минутите ни споделеност

през стъкло

(побърква ме несправедливата граничност

на цялата ни среща)

забравила съм (кога наистина съм знаела

се чудя)

думите на нежност как разплискват се по устните

в стъпките ми как се гонят 

и търсят настигане, и търсят ръцете ти

търсят ти кожата, галят белега

скрит на лицето ти

забравила съм невъзможната синхронизация

на хората, които …

(които какво? смея ли да изрека

след цялото прежно накуцване; а ние с тебе тичаме.

пресипвам, оправдавам се със грипове

и хапя етикетите, презирам ги)

събирам счупени следобеди

дъждовна София, сгушена във късното събуждане

улици, в които бродя петнайсетгодишна.

лепя колажи ежедневие (ще ги получиш

с препоръчаната поща)

крия си усмивките в ръкавите, нека не знаят, нека си е мое, нека си е

наше

(по дяволите и поезия)