вторник, 23 май 2017 г.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

сряда, 3 май 2017 г.


Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."



събота, 22 април 2017 г.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.




* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

събота, 8 април 2017 г.

Упражнение

Не обичам да пиша по задача. Не обичам да пиша за връзки.

Днес  Георги Господинов ни даде обаче следното: петнайсет минути, Списък на нещата, които остават след края на една връзка. При мен последва кратък протест наум, сетих се за Рупчев ("исках да станем по-близки,/толкова, колкото няма начин."), реших, че аз стихотворение няма да пиша, честничко си драснах няколко реда - оправяйте се, вие, слушащите, и стихотворение, напук на мен, ей така, да ме подразни, дойде.

Ето това: аз говоря бързо, 
винаги толкова бързо, че
думите почти искат
да ми строшат зъбите.

Той - бавно, сякаш сега 
създава езика.

Остават: няколко имена на градове - 
София, Порту, Болоня.
Пейка в Истанбул.
Изгрев в Кайсери. 
Обичам те в Созопол.
Печени кестени, 
(но не е есен).

Твърде много пътища.


(А впрочем, бележка за тук: Ама какво толкова да остава след края на една връзка? Първата ми асоциация беше свобода. И не защото не съм обичала хората, с които съм била, напротив. Обаче вярвам в навременния край, а това някак изчиства всичката възможна драма. Пък и връзките, мисля си, се счупват именно, когато свободата, която сте имали заедно до един момент, е спряла да бъде такава за единия от двамата - или и за двамата.)



четвъртък, 6 април 2017 г.

"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 
Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.
Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване. 


неделя, 26 март 2017 г.

57.

Този град сам реши да се разкаже като дъжд.
Но излъга -
измислица е тропането по капчуците.

Наместо това – едно обикновено хищно чудо,
оголени са бърните, очите слепи.
Челото изпоядено в топенето на снеговете
(надничат зад решетките на черепа
разсечените възли на кварталите).

Заклещена в небето, Пролетта
виси на бял конец от обещания.
Ръцете й са хладни само,
ръцете й минават да погалят,
притварят клепките на снощните ни страхове,
оплитат случването на малките ни влюбвания – ще траят
чак до юли, в пет следобед.

Градът въздъхва,
размърдва си опашката и скача пак във себе си.



(черновата е от 26.01.2016г., снощи си я открих;
а днес е вече 26.03.2017г. и времето се е огънало достатъчно, за да пренапиша)

вторник, 31 януари 2017 г.

56.

То е толкова просто - като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават във посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си -
избързваме във утрото, в което сме се нямали.

55.

ДЕЛФТ (Старата църква)

По-студено е, отколкото сред зимата навън, а тъжен майстор
е рисувал отново и отново във съня си
белите колони и слънцето, прекрачващо витражите.

Дъхът се спъва в орнаментите по пода, правя крачка встрани
и още една,
почти танцувам, почти
откривам нова пътека към олтара –
оказва се, че под тук няма,
всички знатни съседи на Вермеер и техните бащи
почиват под обувките ни на далечни гости.
Смъртта е изчегъртан надпис, сив гранит,
сладък мирис на восък, полепващ по устните.

Преглъщам зимата навън и позволявам
да се събудя бяла
в собствените стъпки.

неделя, 8 януари 2017 г.

54.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка - ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.  

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш 
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет, 
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и 
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти, 
да задиша с теб, вместо теб, отвъд 
теб, 
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик. 

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш. 

събота, 7 януари 2017 г.

53.

РОТЕРДАМ
(седемдесет и шест години след бомбардировките)

Точнo в пет и половина следобед
небето се захлупва над тези така модерни
сгради – стъкло, бетон, желязо
и ъгли.
И тонът му е лѝлав,
оранжев, тъмносин,
невъзможен за заснемане,
съвсем привично старомоден,
съвсем по ван Ройсдал,
по ван Гойен и може би ван Делен.
Сякаш тук нищо никога
не е било рушено
и никога не са строили пак.

52. РОДОПИ/ПИРИН

Суха
за дъвчене, като тютюн посивяла,
измила цветовете си в кръстопътя
на две разменени години.

Тъмните облаци по върховете разказват
летните бури, слънцето ни щипе 
със скреж. 

Древен и здрав дракон, 
излъчва крадена с векове топлина, 
умилква се на ветровете, нищо не обещава.

Нищо не обещава. 


петък, 6 януари 2017 г.

51.

Не помня къде открих тази история. Може би в морския музей в Ротердам. Имаха секция, в която отделяха внимание на живеещите в лодки по каналите. По стените – разказани няколко живота чрез прожекционен апарат. Драснала съм си за дядо, на име Klaas N. В момента дори не мога да си спомня лицето му, но знам, че живее в лодка, нейде из Холандия, и всеки ден усилва музиката, за да прогонва така тъгата по своята починала жена. А когато по реката минават моторници, къщата му се люлее от вълните. 


Старият Клаас всяка сутрин вари кафе
и пази равновесие със чайките;
мете листата и мъглите от верандата.

Отсам канала минава трамвай, скимтейки като сънено животно,
камбаните на църквите се гонят – чий звън най-пръв ще се вплете
в короните на вятърните мелници.
Когато децата стиснат в ръцете си тая Ниска земя – толкова зелена,
че вече е черна – потича вода.

Старият Клаас всяка вечер надиграва тъгите
с най-силната музика – на съседите главите се клатят,
а когато по канала се спуснат моторните лодки
къщата му се залюлява от вълните
и в здрача за малко още май може
да изтанцува един валс със онази, 
която избяга в земята.