събота, 22 април 2017 г.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.




* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

събота, 8 април 2017 г.

Упражнение

Не обичам да пиша по задача. Не обичам да пиша за връзки.

Днес  Георги Господинов ни даде обаче следното: петнайсет минути, Списък на нещата, които остават след края на една връзка. При мен последва кратък протест наум, сетих се за Рупчев ("исках да станем по-близки,/толкова, колкото няма начин."), реших, че аз стихотворение няма да пиша, честничко си драснах няколко реда - оправяйте се, вие, слушащите, и стихотворение, напук на мен, ей така, да ме подразни, дойде.

Ето това: аз говоря бързо, 
винаги толкова бързо, че
думите почти искат
да ми строшат зъбите.

Той - бавно, сякаш сега 
създава езика.

Остават: няколко имена на градове - 
София, Порту, Болоня.
Пейка в Истанбул.
Изгрев в Кайсери. 
Обичам те в Созопол.
Печени кестени, 
(но не е есен).

Твърде много пътища.


(А впрочем, бележка за тук: Ама какво толкова да остава след края на една връзка? Първата ми асоциация беше свобода. И не защото не съм обичала хората, с които съм била, напротив. Обаче вярвам в навременния край, а това някак изчиства всичката възможна драма. Пък и връзките, мисля си, се счупват именно, когато свободата, която сте имали заедно до един момент, е спряла да бъде такава за единия от двамата - или и за двамата.)



четвъртък, 6 април 2017 г.

"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 
Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.
Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване.