По-студено е, отколкото сред зимата навън, а тъжен майстор
е рисувал отново и отново във съня си
белите колони и слънцето, прекрачващо витражите.
Дъхът се спъва в орнаментите по пода, правя крачка встрани
и още една,
почти танцувам, почти
откривам нова пътека към олтара –
оказва се, че под тук няма,
всички знатни съседи на Вермеер и техните бащи
почиват под обувките ни на далечни гости.
Смъртта е изчегъртан надпис, сив гранит,
сладък мирис на восък, полепващ по устните.
Преглъщам зимата навън и позволявам
да се събудя бяла
в собствените стъпки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар