"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 

Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.

Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване. 

53.

РОТЕРДАМ
(седемдесет и шест години след бомбардировките)

Точнo в пет и половина следобед
небето се захлупва над тези така модерни
сгради – стъкло, бетон, желязо
и ъгли.
И тонът му е лѝлав,
оранжев, тъмносин,
невъзможен за заснемане,
съвсем привично старомоден,
съвсем по ван Ройсдал,
по ван Гойен и може би ван Делен.
Сякаш тук нищо никога
не е било рушено
и никога не са строили пак.

Inquietação

Тя думата си има точен превод, не е някакво непреводимо чувство.

Неспокойствие; да не те свърта на едно място. Може би разкъсаност, но не между два избора, ами просто по природа. 

Харесва ми обаче да я свързвам с песен по нейно име и оттам си става съвсем друг сбор, непреводим. В песента - след като дълго се пее за неспокойствие и незнание (на себе си, на света, не помня съвсем) - се завършва с това, че е красиво. Красива я тая разкъсаност. 

Какво излиза значи? Inquietação = разкъсаността, която е приветствана като важна и хубава, вместо като нещо, с което се налага борба.