57.

Този град сам реши да се разкаже като дъжд.
Но излъга -
измислица е тропането по капчуците.

Наместо това – едно обикновено хищно чудо,
оголени са бърните, очите слепи.
Челото изпоядено в топенето на снеговете
(надничат зад решетките на черепа
разсечените възли на кварталите).

Заклещена в небето, Пролетта
виси на бял конец от обещания.
Ръцете й са хладни само,
ръцете й минават да погалят,
притварят клепките на снощните ни страхове,
оплитат случването на малките ни влюбвания – ще траят
чак до юли, в пет следобед.

Градът въздъхва,
размърдва си опашката и скача пак във себе си.

(черновата е от 26.01.2016г., снощи си я открих;

а днес е вече 26.03.2017г. и времето се е огънало достатъчно, за да пренапиша)

53.

РОТЕРДАМ
(седемдесет и шест години след бомбардировките)

Точнo в пет и половина следобед
небето се захлупва над тези така модерни
сгради – стъкло, бетон, желязо
и ъгли.
И тонът му е лѝлав,
оранжев, тъмносин,
невъзможен за заснемане,
съвсем привично старомоден,
съвсем по ван Ройсдал,
по ван Гойен и може би ван Делен.
Сякаш тук нищо никога
не е било рушено
и никога не са строили пак.