61.

Стъпките ми – секунда и половина ту назад, ту избързали.
Наум все старите припеви: една любима песен е път, а пътят
е лице и лицето е време, и времето – място.

Часовата разлика е тънка колкото линията на хоризонта. Един
октомври се пилее над покривите, търсач на внимание. Тук
камбаните крачат в къси мелодии, а вятърът твърде бързо събаря
цветовете от клоните.

Понякога вкъщи е глас в телефона, но също
шумът на реката,
щом забравя отворен прозореца.

43.

твърдя, че край Двореца се надбягват котки тази вечер
край оградата, ето! притичват
опашките им се люлеят под ритъма на вятъра
над тях пък се люлее старата глициния
и после още пантите на белите прозорци надават малък писък към луната

а той твърди:
това били от фаровете сенки само
прибирал се градът от работа, какви ти тука котки по паветата

на следващия ъгъл
избираме си ние пейката и сядаме да бъдем важни
да бъдем в тъмното присветващи със свойте дим и кашлица
да се надяваме че няма някой там отсреща да открие огън
като по войници – нали такова беше старото поверие
(макар че няма трети)

обсъждаме въпросите на утрешния смисъл
отде ще мине слънцето когато се събуждаме
и защо той пак ще спи така че аз да му сънувам всички сънища
какво ще правим със гарденията която в сряда се засели на балкона
(когато призовахме Иги в чест на две бутилки вино)
и как ще излекуваме прозореца от неговите щения нездрави да затвори в себе си
Витоша площадката и кулата (но без часовника)

когато се обаждат стълбите оттатък парка: време е!
се изправяме
намираме си мястото във ритъма на въздуха
и само гърбовете ни
и само раменете ни допрени
и само моята коса оплетена на възли
го запомнят:

на покрива, подскочила по жълтото на сградата
надникнала в комините на 1889
измъркала любовната си песен над призраци от царската охрана
една котка се катери към луната
по въжетата от наши стъпки

42.

камбаните на църквите се плисват в краищата на следобеда

и окапалото над челата ни слънце гони парчета звън

събира ги в броеници закача ги по клоните на борове и шипки

това е отброяване разпадането на април

(„последната надежда за спасение”)

и пренареждане на всичките пейзажи

                         на този замък преглътнат в земята - Кащело дъ Фария сдъвкан до мъх и треви

                               на река Кавъдо която връзва вековете през ръцете ни – смалява ни до възстановката на хора

                                    на река Лима която издига дъно до небето - да расте отново лилавата пролет върху пръсти от тиня

                                        на река Доуро която се промъква зад гърбовете на къщите - затръшва вратите към римските мостове

това е залязване на книгите с представи

разшиване на езиците

олтари в чест на меланхолиите

виж

пролетта реките камъните тревите звънът и слънцето те питат

кой би бил ако бе правил други избори

39.

къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

36.

Следобед. Изместила съм стъпките си, седя в парка, целият е точка, дим и шума този парк. Седя на пейка, ръцете ми замръзват, краката ми замръзват,
носът ми замръзва.
Говорим.
Езиците се чупят на парчета в телефона, започва да се свечерява.
Светлините са избухнали, една мъгла се е прихлупила наоколо.
Жълтото. Жълтото на дърветата,
на фаровете,
на светофарите,
на залеза,
(на залеза в прозорците,
във жиците,
по покривите),
цялото преяло със себе си жълто се блъска в очите ми,
виси на клепачите
крещи край ушите.
Добре, значи.
Две крачки, три крачки, пет крачки. Няма слънце.
Жълтото ляга в асфалта, просва се пред автобусите,
свива небето в юмрука си.
свива и
свива и
свива.
По терасите замърква мъглата.
Самолетите сресват тая припадаща вечер.
Броя ги.
Един-два-три,
броя ги, достатъчно.
Синьо е, ето
синьо е,
синьо.

35.

днес
на ъгъла на Търговска и Леге
(о знам да знам едната хич не съществува вече)
се сблъсках със едно момиче
ударихме си рамената
косите ни се люшнаха в синхрон
къде отиваш я попитах
пък тя успала се за първи час история
(успивах ли се вярно някога)
чертае координатните си пътища с цигара
в чантата си крие Вежинов наместо математика
мъничко по-ниска е от мен (макар кубинките да дават сантиметри)
лицето й е меко клепачите са почернени
(бретонът влиза й в очите)
ти бе мен аз бях теб били сме и ще бъдем още сме
обаче колко е студено как треперят ми ръцете
(бретонът влиза ми в очите)
тежи ми чантата палтото ми тежи обувките със връзки
спъват само

кажи ми нещо дай съвет
какво е там оттатък там където всичко знаеш
(започна да ме пита тя усетила какво се случва
започна да ме пита и да иска
разплита времената към ръцете ми посегна)
кажи ще стане ли това и онова
къде ще се крия и бягам
с кого ще приспиваме думите с кого ще си бесим тъгите

а аз преглъщах тишините си

33.

между червеното на два светофара
измисляме град оголен от трафик оголен
от думи зачеркнат в условие
съборен до бяло
обран и изгладен накъсан в следобеди
в ноември пресят омесен за юли

между червеното на два светофара
се дъвче мълчание

31.

"Оттегля се пространството 

и изоставен в неговата тайна, 

един след друг напускам себе си, 

един след друг се връщам друг при мене."

(Г. Рупчев) 

шевицата е най-обикновена
моделът -  какъвто сме избрали в предначалото
на времената
иглата въздуха разпаря
вместо да събира – къса
(улици парцали)
световете се прескачат, необозначени
къщите са жълти (филтърът е този)
брадати старци пушат (прозорците са тъмни
прозорците са без стъкла)

две обувки пред разпад
(събирам светове наместо пръстени)
случило се е отново –
откачили сме се от оста на дните
няма дни, няма месец
годината е сдъвкана на пясък
тук София е само лист хартия

следобедът е топка
едно момче, десетгодишно
тънко, тъмнокосо
рита силно, чупи тъмното
пясъкът се разпилява
подгонва го морето, събудено от сън
как смееш, момче
подгонва го морето с мръсната брада
морето с зъбите тютюн
с ръцете си пяна с ръцете си сол
(стълбове сол до небето)

аз бях момчето
аз бях морето

годината се сви
и шмугна се под камъка

30.

"Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета."

(Добромир Тонев)

разломи и разместване на чувствата

и скачане отвъд годините уморите и бягствата

ходене насън посрещане на изгреви 

(разбира се)

вълните парят сутрин в пет

вълните хапят и прегръщат

небето се върти пилее си звездите

пясъкът наместо броня

изкачва се по кожата

по клепките бедрата пръстите и шията

(историите единственият смисъл

на нашето мило препъване)

обеците ми са хор от влакове

по релсите се шие във лилаво

ние сме двойни тройни четворни петорни -

каквито ни скимне*

клетва е дадена причестяване

няма страх вече няма очакване

светът изместил се е вляво

отскочил е от формата на времето

оловото на август е огънал

по хоризонта свлича се морето

солта която ни е силата

силата която е солта ни

шепот е само

обещание за мъртво вълнение

 *скрит цитат от „Голямата земя“ на Рупчев

28.

нагоре нагоре нагоре

до изядените нокти на ръцете

до краищата изпохапани

на плитките

до музиката, дето мачкали сме

с цялата онази малко смешна мъка

на подрастващи момчета и момичета

размърдваме си костите,

наместваме си китките и ставите –

светът е полутон

светът е полунощ

и полуревност

наполовина смърт

и обич на половина

основното спасение намираме във разни

вехти банди (един Елин така разправяше)

спасението са още чужди думи

рецитации

заграждания задушавания във фразите на другите

в абзаците стила и смисъла на по-големите

(а правото да носим гордо

на челата си

какви сме малки

какви сме ниски непораснали наивни

кога ще изтече туй право?

кога ще се изгуби ще го изядеме ще си опростиме

единствената младост

вината наша стиснала ни здраво шиите)

нагоре нагоре нагоре

ей там се вижда дъно

и там наместо слънце някакви медузи

и водорасли някакви (съвсем лилави)

нагоре

още малко

нагоре

до първата ни глътка въздух

до първото признание за

ревност, обич, смърт

и нощ

и тон

27.

правилото изглежда така:
преставам с всички мои
завръщания към Итака
и по-конкретно с всичките онези
успоредни тичания
за към детство
и по-конкретно с всичките онези
откази за сбогом
с едно оплело ми невинност във косите
ученичество
(Кабо Финистере, последната ми точка
на оттласкване)

закачам се обратно в избора си на година
(сама на себе си съм Пенелопа
значи мога да се чакам
отвъд безумство всяко)

порязвам се в ръба на скока
в ръба на думите, с които се пресрещам
събуждането се оказва
отново тук
отново точно тук, пред същия прозорец
от който всяка сутрин връз леглото ми нахлуват
пристъпи на улици

завръщанията обреченост били са

24.

прехапваш си стъпките
лепне юли по клепачите (и градът се забива в петите ти )
а между зъбите ти се отронва пясък
(пък чайките избягаха отдавна
от сборището им уречено край гарата –
сплитат ти сега косите в промеждутъка на Левски и Оборище
край чупката през времената в Академията
и даже там където Стамболийски удря Позитано без насрещане

ако пречупиш езика си
(съвсем леко, много нежно
колкото да хванеш послевкуса
на северозапазния вятър)
ще можеш да си прибереш във библиотеката
(между Дюрас и Мураками)
щърженето нощем на щурците
писъка на първите трамваи
и собственото отрицание; толкова много не-та
накуп
(прибирай, заключвай и бягай,
разбира се)

17.

"What happened, you ask? I got switched with Alvaro de Campos!

Always your

Fernando" *

в тия дни на летни равноденствия

на празници (почти, почти езически)

на сливания между днес и утре

(гадаения някакви тъй явни)

остъргвам си до кости всичкото будуване

излющвам си ненужното общуване

и нишки полудиви източвам си от пръстите

(май вързана съм за земята и небето)

настройвам фините релефи

докосвам леко следващите месеци

(внимавам да не трепна, да не разпилея

кулите ни на въздушно случване,

миражите от зима за откриване)

събличам се. но пак изчезнало е отражението

(забравила съм се във сутрешното тичане)

изследвам всичките си повторения

всичките убийства зарад навика

(не знам защо условни са присъдите)

съвсем банално е – дошло е време

за принасяне във жертва

(превъртане на самоличности)

и моля се за раздвоение

(и моля се за разстояние)

* из писмо на Фернанду Песоа

16.

разглобявам се. и се сглобявам.
тъмно ми е. понякога не се познавам.
въртя си кръгове. въртя си редовете.
(инструкциите за съществуване)
и уморена съм. прелиствам всичките момичета
които уж била съм.
подрязвам си косите
(наужким. както винаги)
спорим с чайките на гарата
(как се взима пътя от Бургас)
споря с отраженията си във витрините,
с фонтаните и жълтите павета
(кога ще имам смелост)

едно такова ми е, никакво
и гади ми се (от жълти маргаритки,
от жегата, избила през асфалта,
от всички мои оправдания)
преглъщам си очакванията
затискам със ръка пробойните
на сбора си от колебания

кожата ми отблъсква всяко докосване
затварям си очите пред всяка ваша грижа
(нали така се ставаше невидим –
затваряме очи и ето, няма ни)

какво се прави във такива случаи
какво се прави щом
отново сдърпаш се със цялото си себе си

13.

разпад на домовете

(фрагменти тяло – лице, ръце,

бедра и шия)

броя си бенките

(почти съзвездия)

броя си липсата на

лунички (май биха ми отивали)

събирам се и пренареждам се

опитвам се да видя сбора на всичките онези

чужди взирания

(подслушвам погледи по себе си)

опитвам се да проследя

в какво съм разпиляна;

изправям гръб (напомням си да го направя)

освобождавам  си косите (все с тях, нали, ме помнят)

усмихвам се (ти знаеш точно как)

и тръгвам.

разпад на домовете

фрагменти град – лице, ръце,

бедра и шия

броя си уличните лампи

(почти звезди)

броя си липсата на

морски фарове (май биха ни отивали)

не обещавам, но

знам къде се сбъдва

разпиляването ни на пътища,

отключването на сезони

първите череши и липата

в навечерието на юни

12.

следобед е (и уж е лято)
сериозна съм. и отговорна.
(върша работа, чета и пиша)
забрана сложила съм си – ни дума
(ни една едничка)
за всичките онези неразумности
които кацат ме преди заспиване
(сам знаеш – билети, летища и самолети)
заплита ми се роклята (встрани на Ректората)
и спирам се да видя:
деца играят вън
(деца и куче)
момченце свири на цигулка
(съвсем естествено е да се случва)

ваканция е, в друга някаква вселена.
и в центъра на София сме (пък сякаш сме на село)
а къщите са скупчени поляни
(ей там, от оня рижав ъгъл всяка есен
откъсвам по едно стихотворение)
прибирам си косите. (прибирам се обратно
в библиотеката)
и чакай, чакай малко
наистина
видях ли аз цигулка там на Шипка
и някакво хлапе, прескочило оградите
на моите забрани
и куче някакво, най-мило поздравено
със малко гами и арпеджи
(упражняват се)

как сладко е това разкъсване на времената
да съм тук (и да ме няма)
лицето ми да носи бръчки на порастване
а още да успявам да провиждам
що значи то да стискаш юли
(най-зряла круша във ръцете)
и дните да са разградени
(изтриват бръчките, изглаждат всичките ръбатости
над устните)

11.

на десет се загубих за пръв път

(погрешно свих край кулата с часовника)

бях на колело (тогава карах много)

и хич не беше страшно

(макар да бе голямо нашто село)

такава сигурност по-късно

не знам дали държала ме е за ръка

(от бързината на движението било е;

от вярата във собственото каране)

днес пускам се по залеза надолу

надбягвам се с трамваите

опитомявам си квартала

опитомявам си тротоарите

(събирам си вините

на парцали)

сдобрявам се с нощта ми тук

с рошавостта на мойте търсения.

признах, съвсем ме стяга тази география

(отесняла ми обувка)

и да се ходи става трудно

(наизустени са ми координатите)

в такива случаи остава ми

да бъда малко повече на десет

(вместо на двадесет и две)

и всякакви изгубвания

нарочно да си случвам

(властта е моя – да си прекроявам

материите на този град

с хастара да обръщам

липите, мостовете и градините)

в такива случаи остава ми

сама на себе си да обещавам –

изпий до края всички улици

прави любов със всичките подробности

(дори след толкова години, няма как

- не всичко си познала)

а после,

после (то ще дойде),

има време за носталгии

за разни малки болки

за тъгуване по всичките цигари

(използвани за проявяване –

домът ми куличка от негативи е

на тази наша София)

има време да прегръщаш спомени

(и разнородните пораствания свои)

съвсем далеч,

съвсем далеч от цялото наизустяване

има време за още няколко завоя

за още дива сигурност

във бързината на движението

(и собственото каране)

страшно няма,

знаеш го отдавна

10.

варя кафе (което няма да изпия)
проветрявам (започнали са да изгниват
щорите)
събирам роклите (разхвърляни нарочно)
целувам червилата (цвета си съм загубила)

да си намеря място ми е трудно
досадно ми е да съм тук
(досадна е и котката)
и София е тясна, твърде тясна
ще ми прекърши още малко
кулите, костите, всичките ми
сънища за изток
(или пък бяха - тичания накъм
запад)

мрънкам. цупя се на слънцето
(пресипнали са улиците ми от слънцето)
жумя с очи. разхождам пръсти
по гърба ти
прегръщам белега на долната ти устна
(трошливи са пространствата)

бия се с поезията
(стига вече толкова обичане
толкова подскачане по думите)
окачвам карти по стените
(чертая с нокът координатната система
на всичките си свободи)

косите ми защипани са
като със карфица
държи ме, пустата му София
не пуска
не иска да ме дава
свадлив любим е днес
(макар почти разлюбена)
и как пък ще приеме
новите ми смелости

разхвърлям си кафето
(признах си вече – не го пия)
рисувам с аромата по тротоарите
(почти е тебешир)
играя си на дама
мятам камъчета по ъглите
спъвам се във собствените плитки

добре. оставам. (днес поне)
но вече късно е и вече знаем –
голямото ми случване не е за тук
пораснала съм
прегръщам те за сбогом
(багажа чака ме на гарата)

5.

Tonight I think I‘ll walk alone

I‘ll find my soul as I go home

(New Order – “Temptation”)

ето една от игрите ми
(особена малко, страшна може би
глупава, ненужна, позагубена)

когато се прибирам
(небето е прегърнало
улиците, сградите и хората)

когато София е пролет
и жълта е, розовобуза,
разцъфнала в лалета,
разцъфнала във обещания,
във сбъдвания
и във бъдеще

тогава си представям
как това е, да
това е
единственото сигурно
единственото мое –
разходката, паветата, небето

и мога да си видя
всичките картини
и всичките момичета
които бях и съм и ще си случа
надбягващи се по ъглите
преливащи от образ в образ
разменящи си очертания
разменящи си спомени
ученичката и майката и бабата
все моето име надянали

и страшното или пък глупавото
но за мислене любимото
е именно
старицата, която дреме в мен

е именно
разпада на това тяло
(с което все сме скарани
и липсва ни константа)

е именно
тютюнът от цигарата как щипе ми
по устните

е именно
илюзията за вечност

4. ("Oда за моята къщичка")

от три години сме заедно
аз и моята къщика
играем си на големи – ей така, наужким
(в съседната кула все пак са
мама, тати и братчето,
и не един любезен кавалер
питал ме е късно вечер
смее ли да ме целуне –
да не изскочи над главите ни закръглен сърдит
господин със старо служебно оръжие)

от три години сме заедно
аз и моята къщичка
преди да се намерим, дълго
си представях дъждовете
(онези, майските, когато въздухът се дразни от влагата
и само привечерен ръмеж
успокоява слънцето)
и дълго си рисувах късни заспивания, ранни събуждания
смях на приятели, мои мълчания
вино, шоколад и нощни лампи
(религия са нощните лампи!)
може би една котка
може би един любим
може би

но,
но, за дъждовете ми беше думата
представях си отворени прозорци
много Бийтълс (ама разбира се)
и стени, едната червена, другата в книги, третата бяла
(четвърта трябва ли?)
които да попиват, попиват, попиват
април-май-юни във себе си
да са ми тапети влагата, и слънцето, и ръменето
после си представях голямо легло
(но полупразен хол)
и сънища, люляни от гласовете на улицата долу

представях си как от ученичка ставам жена
ставам сериозна и смела и силна
и, абе, живееш сама, Теодора,
бъди голяма

седим днес със котката
(тя на перваза, аз до прозореца)
слушаме Бийтълс (ама разбира се)
стените са точно такива, каквито бяха пожелани
(закръгления сърдит господин все още не е ранил фатално
любезен някой кавалер)
аз обаче, разсеяна, убивам цветята в саксиите -
поливането е невъзможно задължение

от три години сме заедно
аз и моята къщичка
знаем се, знаем си капризите,
чудатостите и безумствата
(паркетът скърца, лампите изгарят постоянно,
огледалото в коридора понякога ми губи отражението)
но още отказваш да пораснеш, Теодора -
казва ми,
още си вятърничава и невинаги смела
(и караш съседите да ти сменят лампите!)

ами, къщичке,
такива сме.