55.

ДЕЛФТ (Старата църква)

По-студено е, отколкото сред зимата навън, а тъжен майстор
е рисувал отново и отново във съня си
белите колони и слънцето, прекрачващо витражите.

Дъхът се спъва в орнаментите по пода, правя крачка встрани
и още една,
почти танцувам, почти
откривам нова пътека към олтара –
оказва се, че под тук няма,
всички знатни съседи на Вермеер и техните бащи
почиват под обувките ни на далечни гости.
Смъртта е изчегъртан надпис, сив гранит,
сладък мирис на восък, полепващ по устните.

Преглъщам зимата навън и позволявам
да се събудя бяла
в собствените стъпки.

51.

Не помня къде открих тази история. Може би в морския музей в Ротердам. Имаха секция, в която отделяха внимание на живеещите в лодки по каналите. По стените – разказани няколко живота чрез прожекционен апарат. Драснала съм си за дядо, на име Klaas N. В момента дори не мога да си спомня лицето му, но знам, че живее в лодка, нейде из Холандия, и всеки ден усилва музиката, за да прогонва така тъгата по своята починала жена. А когато по реката минават моторници, къщата му се люлее от вълните. 

Старият Клаас всяка сутрин вари кафе

и пази равновесие със чайките;

мете листата и мъглите от верандата.

Отсам канала минава трамвай, скимтейки като сънено животно,

камбаните на църквите се гонят – чий звън най-пръв ще се вплете

в короните на вятърните мелници.

Когато децата стиснат в ръцете си тая Ниска земя – толкова зелена,

че вече е черна – потича вода.

Старият Клаас всяка вечер надиграва тъгите

с най-силната музика – на съседите главите се клатят,

а когато по канала се спуснат моторните лодки

къщата му се залюлява от вълните

и в здрача за малко още май може

да изтанцува един валс със онази, 

която избяга в земята.

50.

Зад лодката, захапала петата на следобеда, брояхме 

вълните на море, което 

се късаше на срички вместо думите. 

Навивахме на свойте пръсти историите отвъд историите, 

претърсването на вселените преди заспиване, посоките, в които сме облечени. 

И влагата отлагаше в косите ни, по кожата, по устните и клепките

не сол, а цели денонощия - да бъдем,
макар че утрото очакваше се чуждо.

Събудени от нашите въпроси, над старото пристанище летяха чайките,
зашиваха по вятъра крилете си, разгонваха
изискванията на случая.

Аз не знаех защо и кога бях решила:
ако излязат нечетни вълните, оставаме,
ако са четни - си тръгваме.
На върха на последната август се счупи.

P.S. Така или иначе го писах с тази песен и за всичко, дето бе случено край нея. 

30.

"Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета."

(Добромир Тонев)

разломи и разместване на чувствата

и скачане отвъд годините уморите и бягствата

ходене насън посрещане на изгреви 

(разбира се)

вълните парят сутрин в пет

вълните хапят и прегръщат

небето се върти пилее си звездите

пясъкът наместо броня

изкачва се по кожата

по клепките бедрата пръстите и шията

(историите единственият смисъл

на нашето мило препъване)

обеците ми са хор от влакове

по релсите се шие във лилаво

ние сме двойни тройни четворни петорни -

каквито ни скимне*

клетва е дадена причестяване

няма страх вече няма очакване

светът изместил се е вляво

отскочил е от формата на времето

оловото на август е огънал

по хоризонта свлича се морето

солта която ни е силата

силата която е солта ни

шепот е само

обещание за мъртво вълнение

 *скрит цитат от „Голямата земя“ на Рупчев

9. (истанбулско)

трошат се отражения в гърдите ми

(прозорците на автобуса пазят сънените погледи
опразнената София, поруменялото небе над
Босфора –
пристигането ни е притеснило този град;
зората му е сякаш гръд
на тъкмо любена девойка)

представите ми се здрависват с първите ни стъпки
намираме синхрон
очаквала съм (сама не знам защо)
ръжда и мед – на цвят и вкус

и има ги (разбира се)
макар и ни веднъж да не успявам
своя си Константинопол (онзи книжния) по ъглите
да настигна
някак не е нужно, някак не го мисля

попивам. късам думи
(рисувам по ръцете си в движение)
да не забравям, нищичко да не изпускам
дошла съм тук транзитно,
бързам (винаги така е)
и има време само
колкото да се целунем с хаоса

окачвам си на шията
(наместо украшения)
моменти, откровения
най-чудни разпилявания

шумът на лудото движение,
черното на бурките
и слънчевите зайчета
надвикванията на продавачите
благоприличието на двойките
красивата Дилан, която снимам
(оставам си такава – прехласната
по тиха хубост)

скривам си в шала, във косите
по малко от писъка на чайките
от мириса на печените кестени
(през юни)
от вихъра сапунени балони
на търговците
от трохите на симида
и всичките онези силуети
на църкви, джамии, каменни
дантели,
кораби и ленти,
тъмни очи, малиново червило
пот, парфюм, най-дива мудност, най-
прекрасна въртележка

и в ъгълчетата на устните ми
остава малко захар
(невкусените още хиляди десерти)
малко сол (морето е виновно,
отпила съм си тайно)

не бих могла да подозирам
че в кръстопътя на противоречията
ще взема да се влюбя

(снимка: Willian Afonso)

8.

"But did thee feel the earth move?"

(“For Whom the Bell Tolls”, Ernest Hemingway)

пред Синята джамия, в два следобед
(такива някакви си, малки чудеса)

за да си случим още няколко часа
(съвсем откраднати)
изгубени в тълпите, виковете и клаксоните
изгубени сред погледи (липсва ни приличие)
изгубени във кошера на Истанбул
(непознат и за двама ни, малко измислен,
задъхан в история, задъхан в очакване, новост и
обещание)

ето го късмета, особения, лекичко нечестния.
да ни събере една земя, която
за първи път ще дишаме (и тя танцува под краката ни,
усещаш ли)
да се съберем между
само два изгрева и няколко залеза
(а повече трябват ли?)

да си преброим километрите
(цялото това разстояние между ръцете ни, което
крие се оттатък ъгъла)
да опитаме (само да опитаме)
един на друг да се разкажем:

успяваме единствено да разберем -
думите ни, макар и три пъти преоблечени
(изгубени във превода – кръстосани през
български, английски, португалски)
общи са – до болка и спасение

най-важното, което мога да науча
(което не престава да се преподава в дните ми)
е именно това - светът ни е ужасно малък
(и плашещо голям)
да се намерим е достатъчно
(илюзия е всичко друго)

което хич не пречи
вече да ми липсваш

7.

случва се така:

люлка, слънце, над главата –

ябълкa

обувките, които за още вятър време

по въздуха ще тичат

(вместо земята да целунат, както

годините порастване нареждат им)

напреде има езеро

и някакво спокойствие

(съвсем си мое, близко е)

и някакво разсейване

(прегръдка е почти)

изгубила съм бялото на кожата

косите ми са корабни въжета (ще вали)

през хълмовете се плете молитва

(макар джамия да не виждам)

такива са ми думите сега. съвсем невинни

(като дете в началото 

на лятната ваканция)

направила съм смяната на дните

и скочила съм вън – от цялото въртене 

на собствените граници

(на собствените задължения и отговорности

и болчици най-дребни – трънчета в петите)

преляла съм се в непознатост

преляла съм се в чужди думи

(така е хубаво да не разбираш – така е хубаво

да те разбират само зарад ябълките, слънцето и люлките)

а само вечер – много, много късно

в онази чупка между сънищата (най-тайната,

най-моята)

си правя среща някаква (съвсем очаквана)

със всичко онова, което

трябва, трябва, трябва (тази мантра)

да се случва

1.

първата вечер след дни
на без-скитане
спя сладко, спя дълго и силно
чуждият град
(и непознатата тераса
с непознатите птици край нея)
люлеят ме в дребното бягство

лесно е да те подгонят старите дяволи
да ти разпилеят думите
да те стиснат за шията
да ти дърпат косите
и целуват очите

все им бягам, и бягам, и бягам
а сега тоя град, тоя толкова чужд град
дето приласкал ме е (със сила на мъж)
целува челото ми (така трябва)
хваща ръцете ми
и ето, прошепва:
обичай ги, тези, твоите дяволи

нека, казвам им
елате, оставям ги
гонете ме, пилейте ми думите
и шията стискайте, в косите ми крийте се,
целувайте, хапете, танцувайте
без вас няма бягство
без бягство пък аз

губя се