POSTCARD

I am writing a postcard to L.;
I have to catch the train in an hour, and the postcard is red.

While I write, in my mind: a Sunday morning,
September. A room with a red wall.
At the balcony: someone has forgotten a glass of white wine,
half-empty. The rain is falling in it, stirring tiny waves at its crystal edges.
It is the first rain to break the spell of a heavy-footed summer; and there have been
friends and laughter and music the night before. I have turned 20 years old.

L. and I sit next to the window, entranced with that glass. The table behind us is still
full of cake and cutlery, and more glasses.  The city is quiet; we will clean later.
We talk, but I cannot hear the words; time has molded them mute.

It is a foreign country, indeed, the past.
I put her address on the envelope. She’s in Sofia, but the post code is new.

On my way to the station, I will ponder once again
how the double names of streets and neighborhoods in Brussels
allow one to feel as if present at two places at the same time.

L. once drew a painting of a poppy field. Maybe that’s why I am
sending her a red postcard.

(14th December 2018)

"You're doing this again", says G., smiling. "What, what exactly?" "Getting all excited about coincidences". 

It's Thursday, I'm in the middle of packing, Adrian and Gilles are in the garden, and while I storm back and forth on the stairs, stressed over I don't even know what, they stop me and we chat, and they calm me down by, well, being A. and G. (gosh, gonna miss them). 

And while we go through everyday minutiae, jokes, Roland Barthes (I still have to return "Camera Lucida" to G., but then it's more about "A Lover's Discourse"), the possibility to send messages to yourself on facebook (like, yeah), everything, really, at some point I indeed excitedly start to explain how I commenced reading Nabokov's "Mary" this week, on one of the train trips to Brussels. And in it Ganin is counting down the days to a Saturday when he is supposed to move out from his room, and I'm doing exactly the same, counting down the days to a Saturday when I am supposed to move out, noticing everything, following the last traces of what this town has to offer.

So yeah, "You're doing this again", they know me by now, getting all entranced by stories, the possibility of stories, little threads connecting whatever it is happening with whatever has to be (my God, I cannot even explain it properly). 

"Mary" (or "Mashenka", as is the original title in Russian; I like it way better) is not actually about  moving out, of course. It's about nostalgia, most of all, I guess, but I will reflect on this more once I've finished it. The style of Nabokov is a delicious embroidery. Stumbled upon the book last Sunday, when I went to the shop together with Alex; it was raining a bit, he stopped at one of those book exchange boots that randomly pop out on some streets (and that are always, always full of shitty titles actually), picked this one up and was like, "you could find this interesting", although he hasn't read it himself. 

And I love reading it on all these train rides that I have to embark on this particular week; savouring the change that is on its way. 

"Before you slip into unconsciousness

I'd like to have another kiss

Another flashing chance at bliss"

Woke up with this going on around my head (doesn't happen that often to wake up with a song, but it is a wonderful thing nevertheless). 

"The Crystal Ship" starts with one of the most beautiful opening phrases ever. Not even sure why I love it so much; it's probably the simplicity, the way it draws a complete picture of a feeling with only two strokes. That's how I wish to be able to write.  

Sitting on the floor at my parents' living room right now. It will start raining soon; they've left the city for the weekend, I have work to do. My high school books are just nearby and I can imagine bringing back to Belgium Morrison's biography. It was the thing that got me into the Doors all those years ago; and I remember sitting in this very apartment, on this very floor, having to study for a test on Ancient Greece's culture, reading instead about Jim's own enthrallment with Greek mythology.

Whenever I'm home, I always bring back to Belgium with something very random, anyway. In February it was a favourite pillowcase - a blue one, with the sea and a ship. I stole a book with Joseph Brodsky's essays from a friend, as well; not sure when I will return it to him, actually. I remember my flight to Brussels that day was a very early one; I remember the moment we landed at Charleroi I received a text from my flatmate (his nephew had just been born - and because the parents didn't want to know the sex of the baby beforehand, it was revealed it's a boy only upon birth; so I was greated back on Belgian soil with an ecstatic "we got a penis!" message. Kind of loved the hilariousness of it all, and the fact I was to know about a new life being born). I remember  going for a walk later in the afternoon, just before a meeting with a friend, and sitting by myself at the Metfaoor with Brodsky's book; and Doors and the War on the Drugs were again on the speakers there, and it was very cold on the streets, and the coffee was okay, and the new semester was just around the corner. 

A fast little note I've taken at 7:38 pm, 29th July.

"I am sitting on a bench, which is positioned in front of a small piece of brick wall, randomly standing in the middle of a garden. Next to that wall there is a dry tree that has spread its only two branches in a way that evokes to mind deserts and Texas, and 90's action movies. I am reading Zizek's "Event", and I'm waiting for my laundry to be done. What will follow afterwards is preparing my luggage and seeing my mother and brother for dinner, and going for a drink with a friend. Then it will be tomorrow, and Brussels, and the flight to Sofia."

This year I've enjoyed keeping a track of the way nights before a flight home and mornings before a flight back to Belgium look like. The sheer randomness of events, the sudden realization how odd the details of everyday routine could seem if they are to be dissolved in observation; the fullness of time condensed, the always present feeling that everything is slightly off and surreal because I will be crossing borders and because I have slowly started to belong to two worlds that rarely converge, but also -- and this is more important -- I don't think I will ever be able to fully, absolutely belong (to a place) again. 

Льовен: лято

To the three persons with whom I've spent a tad too many hours philosophizing about life this summer. Life will be alright, however ending up in four different countries come September is not very cool. 

То е да надничаме из чуждите прозорци - онези по високите етажи,
отворени към стаи, от които виждаме
само цвета на библиотеките. То е да си представяме какво е
градът да диша тежко някъде далече под нозете ни,
смълчан в присъствието на юли; докато ние се унасяме във сънища,
отвити, голи, защитени от тъгите
на улиците долу. Онези подлички тъги

на ежедневието, преоблечени като големите въпроси,
които така се наслаждаваме да стискаме във шепи.

Ние сме останалите тук през времето, когато
всеки заминава, през времето, когато
слънцето почти ни се присмива, a оси разместват крачките ни
с нагъл полет.

Лятото на нашето отлагане, последен опит
да вземем властта над часовниците. Внезапна
близост, родена с обещание:

някой ден,
облечени красиво, спокойни
в своите кожи на малко уморени
мъже и жени, ще се срещнем отново. Разбира се, най-сетне
безстрашни господари на самите себе си. Нали?

Recent frustration: 

It feels as if I've lost my words both in Bulgarian and in English. No eloquence possible; not a proper way to actually express what I'm doing, what I'm observing or thinking about.

On a recent night walk around town I discovered that near the canal you can smell the fermentation of beer in the Stella Artois factory. We were together with A. and he told me that when he was still a child, the beer clouds would come as far as his primary school; you could smell them all over the city. It's a sour smell, more like the one of a strange food, and it lingers in the air without being exactly unpleasant, but still somehow manages to leave a sense of discomfort. 

Experienced the city during a heatwave. Felt enormously as if I'm in Balchik. I guess because the heat was sticky and was making my hair all too curly, the way it happens when I'm on the seaside. Spent a whole weekend lying on the grass in front of the house, reading, daydreaming and playing badminton. Have a guilty conscious now, because of all the work I am procrastinating on, but oh well. 

It's lovely to observe how the place I live in is revealing itself layer upon layer as the seasons pass. First, a strange and gloomy winter that never really felt like a winter. Then in January some men from the staff came over and cut the branches of the trees in preparation for an upcoming spring; it looked all naked and sharp. Then late March and the two magnolias blossoming, one of them turned out to be really close to my house. And now is the lilacs time, purple and white, I never had an idea we'd have them around. Sometimes I suddenly remember how these cobblestone streets looked like to my eyes the very first days after I moved here; the sudden rains in the afternoons and the September sun, and that coffee I drank on my very first morning, sitting on the little platform outside my door (same morning when I managed to lock myself out, which in itself was the reason to meet S., who turned into one of my closest persons around). 

I'm happy that A. is back in town. What an unlikely, lucky friendship is ours: we met four years ago in this very city and somehow created a bond over a distance of 3000 km and many Skype calls. It's the first time since we've known each other that we can meet up almost every day; go for walks, go for beer, discuss all the minutiae of being not-so-young-now-but-still-confused, aspirations, melancholies, etc.

A couple of nights ago we were sitting in that little secret park near Groot Begijnhof, and there was a group of people on the other side of the tiny lake, faces and bodies obscured by the dark; one of them played LA Woman by the Doors with such gusto as if almost channeling Jim Morrison; and then something in Russian which sounded a lot like a song by Lyube (I was kind of amazed to hear Lyube over here). Felt kind of important to listen to the songs at that very moment, I guess because of my old obsession for linking different times and places through music. You know, that momentary sense of wonder upon the realization that a 16 y.o. me (discovering the Doors during a weird, foggy winter in Sofia, and listening to them late at night in the room I had at my parents' apartment) and a 19 y.o. me (who had just moved out to live on her own and was falling in love properly for the first time with somebody who would send Doors lyrics as goodnight messages: a childish love that was so right for the next couple of years), and a 25 y.o. me (half way through her first year abroad and feeling simultaneously so lost and so grateful) are all and the same; and that the choices of the 16 y.o. and the 19 y.o. have lead to this very moment, this very bench, park, conversation, etc.; and a thread of the same music is going overwhelmingly strong through it all.

В Брюксел сме с Р. Студено е, понякога вали, решили сме, че ще си търсим някой хубав музей и книжарница с книги на английски, преди да се приберем в Льовен. Нямаме мобилен интернет, та докато пием кафе и закусваме, ползваме wi-fi на кафенето, за да си начертаем карта. Отваряме списък с книжарници, харесваме си една, носеща името Sterling, след което потегляме. Губим се, защото все не хващаме правилния завой. Намираме обаче музей, на чиято фасада висят огромни транспаранти - изложба, посветена на Помпей. Точка първа - изпълнена. Разглеждаме, радваме се на черепа на Плиний Стари (да, точно такива хора сме), тръгваме отново. Аз, впрочем, успявам да се влюбя за минута в млад мъж с бакенбарди, тъмночервен пуловер и сини очи, който обаче явно е на среща с гаджето си - възрастен господин с вид на преподавател в университет и буйна бяла коса. Ах, този свят.

Хайде, отново посока Стърлинг. Знаем, че е някъде наблизо, но картата, която сме си начертали, вече не ни върши работа. Вървим. Оказваме се на площад, изваден от XVII век. В дъното на една от пресечките забелязваме разкошната фасада на бяла катедрала с огромна червена порта. Отправяме се към нея. Оказва се затворена, обръщаме се и отсреща виждаме книжарница. Малка, с име, което не бих могла да произнеса (Het ivoren aapje, после ще потърся превод и ще се окаже The Ivory Monkey, отдавна забравен роман от фламандския автор Herman Teirlinck). Антикварна книжарница, в която за пръв път откакто съм в Белгия виждам действително сериозен избор от книги на английски (защото по принцип са все малко бройки и все по-скоро имена, които не ми събуждат любопитството). Всичко е в книги, от купчини на пода, чак до последната етажерка току под тавана. Фламандски, английски, френски, немски, руски, испански, португалски. А също и картини, статуетки, джунджурии. Ужасно напомня тайна стая на един Стърлинг, който не е книжарница и който си чака на ул. "Екзарх Йосиф" в София (и който открих в края на едно лято преди години, когато се чудех къде да си празнувам рождения ден). А и защо не - така свикнах София да ме отпраща към други градове; какво бе учудването ми, когато осъзнах, че и Льовен го прави непрестанно, а ето и Брюксел - географията се огъва до време, вместо до пространство.

Прекарваме там сигурно час, намирам си събраните стихове на Елиът, намирам си "Падането на Константинопол" на Стивън Рънсимън, забелязвам по етажерките Оливър Сакс и Ерих Фром, но се въздържам, собственикът е с рошава коса и е облечен в карирано сако, говори страшно изискан френски, фламандски, английски, посещават го редовните му клиенти. А от томчето на Елиът изпада картичка, писана в края на март 1992-а, шест месеца преди да се родя (и две седмици, след като Р. вече е била родена), почеркът е четлив, маркерът, с който е писано, все още не е избледнял, напротив, изглежда сякаш е от вчера. Не сме намерили прословутия тукашен Стърлинг, ама хич не е било и нужно.

На излизане търся името на улицата, за да мога да се върна отново. Begijnhof, прочитам на табелата, и почти ми става смешно. Задето адресът ми от миналата есен е именно Begijnhof (макар и един друг Бегинаж, в друг град) и някак е толкова логично, че всичко, всичко, всичко е свързано. 

62.

Заминаването и връщането се събират на върха на времето.
А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват
зашити - хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която
дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март,
избистрящ зимата до сол.

Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли;
и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди
да бъде сбъднато.

Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш
значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое

и да наречеш разшиването свобода.

61.

Стъпките ми – секунда и половина ту назад, ту избързали.
Наум все старите припеви: една любима песен е път, а пътят
е лице и лицето е време, и времето – място.

Часовата разлика е тънка колкото линията на хоризонта. Един
октомври се пилее над покривите, търсач на внимание. Тук
камбаните крачат в къси мелодии, а вятърът твърде бързо събаря
цветовете от клоните.

Понякога вкъщи е глас в телефона, но също
шумът на реката,
щом забравя отворен прозореца.

There is this safety net when you live at the same place for many years.

And not only in terms of your family and close ones being nearby, but all the mere material expressions of life. 

Knowing the streets by intuition; knowing the exact way your body moves through the matter of the city and having all your books and clothes, and mere belongings under the same roof. The way the lights above your bed flicker, the way the stray dogs near your apartment bark at night, how god-awful the sensation of heat can get in late July - early August, what sound the snow makes when it falls down early in the morning. 

***

It's really very simple and probably a little bit funny of me to realize it now, but: 

the only constant thing I'm going to have once I move abroad, is going to be my very own body.
Legs and hands, and fingers - for I've always measured time by the way my fingers look when I write or when I touch someone I care about, and because I've always been most afraid to see my hands getting old. My lips and my messy hair, and my nose, too straight for its own good. All the things I've loved about this body and all the things I've struggled with. The feeling of being perfectly tired when I've walked all day, the beautiful drowsiness that sets deep into my bones after I've made love. 

The body as a shelter; a center to all that awaits me. 

It's an exquisite kind of liberation. 

60. Льовен, приблизително

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.
Преговор на едно ежедневие в
подробности за двадесет и пет години:
старото жълто куче, което все спи на булевард С., номер 167;
как пада ивицата светлина върху леглото сутрин;
дъвченето на меланхолии по терасата
до загуба на вкус - наслада за тийнейджъри;
прескачането на сърдечен удар при първия
отблясък на море; пътят до работа; камбаните
на Невски, когато съм забравила, че е неделя;
онази лепкава софийска жега, изтляваща дълго
след последния трамвай; залезите, които
винаги са твърде рано. А там

във десет и половина нощем
небето все още крачи по слънцето. Когато пристигна,
фламандското лято ще се е умълчало до ябълки, вятър и книги.
Може би ще се изгубя няколко пъти, докато науча
пътя до вкъщи. Льовен, приблизителен наум.

Сега е време да отмисля
собственото тяло от пейзажа тук.
Ще внимавам само с имената на любимите.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.

* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински.