Льовен: лято

To the three persons with whom I've spent a tad too many hours philosophizing about life this summer. Life will be alright, however ending up in four different countries come September is not very cool. 

То е да надничаме из чуждите прозорци - онези по високите етажи,
отворени към стаи, от които виждаме
само цвета на библиотеките. То е да си представяме какво е
градът да диша тежко някъде далече под нозете ни,
смълчан в присъствието на юли; докато ние се унасяме във сънища,
отвити, голи, защитени от тъгите
на улиците долу. Онези подлички тъги

на ежедневието, преоблечени като големите въпроси,
които така се наслаждаваме да стискаме във шепи.

Ние сме останалите тук през времето, когато
всеки заминава, през времето, когато
слънцето почти ни се присмива, a оси разместват крачките ни
с нагъл полет.

Лятото на нашето отлагане, последен опит
да вземем властта над часовниците. Внезапна
близост, родена с обещание:

някой ден,
облечени красиво, спокойни
в своите кожи на малко уморени
мъже и жени, ще се срещнем отново. Разбира се, най-сетне
безстрашни господари на самите себе си. Нали?

62.

Заминаването и връщането се събират на върха на времето.
А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват
зашити - хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която
дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март,
избистрящ зимата до сол.

Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли;
и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди
да бъде сбъднато.

Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш
значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое

и да наречеш разшиването свобода.

61.

Стъпките ми – секунда и половина ту назад, ту избързали.
Наум все старите припеви: една любима песен е път, а пътят
е лице и лицето е време, и времето – място.

Часовата разлика е тънка колкото линията на хоризонта. Един
октомври се пилее над покривите, търсач на внимание. Тук
камбаните крачат в къси мелодии, а вятърът твърде бързо събаря
цветовете от клоните.

Понякога вкъщи е глас в телефона, но също
шумът на реката,
щом забравя отворен прозореца.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.

* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

50.

Зад лодката, захапала петата на следобеда, брояхме 

вълните на море, което 

се късаше на срички вместо думите. 

Навивахме на свойте пръсти историите отвъд историите, 

претърсването на вселените преди заспиване, посоките, в които сме облечени. 

И влагата отлагаше в косите ни, по кожата, по устните и клепките

не сол, а цели денонощия - да бъдем,
макар че утрото очакваше се чуждо.

Събудени от нашите въпроси, над старото пристанище летяха чайките,
зашиваха по вятъра крилете си, разгонваха
изискванията на случая.

Аз не знаех защо и кога бях решила:
ако излязат нечетни вълните, оставаме,
ако са четни - си тръгваме.
На върха на последната август се счупи.

P.S. Така или иначе го писах с тази песен и за всичко, дето бе случено край нея. 

41.

около Седмочисленици по Графа прибирайки в джоба кесия с печени кестени
прибирайки в джоба старото слънце на септември
после по Преспа заради ъгъла на онази къща или празния прозорец
и залепналите за подметките следобеди на няколко поред чужди младости
опитвам да му преведа покривите портокалите коледите православните песнопения
опитвам да му предам мисълта си за този град и мисълта на този град за нас
и най-вече опитвам да не разкривам не сега не още
как сам ще го обича на кръпки на епохи на измислици
ще го разпилява в ръцете си ще бърка краищата му ще оставя трохи в стъпките си
(пътя към вкъщи)

за да сглоби град който не е град и място което не е тук
светилище без светец карта с мащаб едно към минус хиляда
комини от които излизат стопените утрини на зима която не е наша
и улици които винаги са намирали разрешението си
на дъното на морето
(а в мириса на липи през юни само понякога)

38. (поради Болоня)

love me to two times 

оne for tomorrow 

оne just for today 

love me two times 

i'm goin' away

(The Doors) 

изтупвам охрата от пръстите
обувките ми пожълтяват в тон със сградите
докосвам ти лицето скулите и устните обличам те в глината на Емилия Романя
по виа Монте Грапа тълпите сторват път във името на успоредните ни стъпки
о величие на ритъма синхрона и чудния акорд между ръцете ни
как го ненавиждам аз това величие
толкова отвъд самите нас така категорично че размества
цялата история на въздуха наоколо
накланя кулите събаря портите
и вгражда ни във поменните надписи
(войниците загинали по стъпките на вечност
храбростта им отпечатана в латински)

на разсъмване ни чака плъзване обратно в часовата разлика (времето е срязано между ни)
и тая рана време и тия градове
и цялата Eвропа превърнала се в пясъчник на нашето обичане
са благословията която носим си на шиите
(поемаме си дъх на дъното на всяко заминаване)

34.

„Исках да станем по-близки,

толкова, колкото няма начин.“

(„Победителят“, Георги Рупчев)

така избирам да ни сложа в скоби:

на онзи бряг с разсипало се лято
на онзи пуст неназовим незнаен бряг
който е и север който е и юг
където залезът избухваше във ято чайки
(и вместо миди го събирахме  в ръцете си)

в далечината дето окъснелите хипари
наздраве казваха
наздраве за септември и за неговия край
наздраве и за рибата за огъня за навеса
наздраве че ни има че ни имаше за всички нощи слънце
пак наздраве

на онзи бряг където слушахме морето
и бяхме ние слушани от вятъра
и искахме се много твърде много
(а бяхме търпеливи както никога)

така избирам да ни сложа в скоби.

29.

„не зная как да се държа, когато ме обичат

разплисквам се по някакви излишни улици“

(Блус 4, Елин Рахнев)

изтръсквам сънищата през терасата

(трохите ми от снощното претърсване на мозъка)

щраквам запалката (макар цигарите ми да са свършили)

пуша листовете неизписана хартия

(и спомням си как свиваше цигари - устните ти върху книжката,

мекотата на движенията

тютюнът, тръпчиво непознато дето

захапваше ме по езика;

тук рядко се прави така; тук мъжете носят простата кутия в джоба –

готовите цигари;

побърквам се да пазя всички тези

ежедневни различия във навиците

побърквам се да галя минутите ни споделеност

през стъкло

(побърква ме несправедливата граничност

на цялата ни среща)

забравила съм (кога наистина съм знаела

се чудя)

думите на нежност как разплискват се по устните

в стъпките ми как се гонят 

и търсят настигане, и търсят ръцете ти

търсят ти кожата, галят белега

скрит на лицето ти

забравила съм невъзможната синхронизация

на хората, които …

(които какво? смея ли да изрека

след цялото прежно накуцване; а ние с тебе тичаме.

пресипвам, оправдавам се със грипове

и хапя етикетите, презирам ги)

събирам счупени следобеди

дъждовна София, сгушена във късното събуждане

улици, в които бродя петнайсетгодишна.

лепя колажи ежедневие (ще ги получиш

с препоръчаната поща)

крия си усмивките в ръкавите, нека не знаят, нека си е мое, нека си е

наше

(по дяволите и поезия)

26.

купувам си лалета.
сядам. (масата е празна)
започвам да ти пиша
(нито дума за нас, нито дума за лалето
на лявата ми китка).
най-мило (и нарочно) объркали сме вековете.
но отказвам да дращя
любовни писма. наместо това
превеждам късове история
(за Рибния буквар говоря,
за Възраждането и за Левски
и малко живковизъм вкарвам)
претърсвам всичко обичайно
всичко в паметта ми дето е вградено
поначало. (контрастите на расненето тук)
и чакам да отвърнеш с Песоа и Салазар
чакам пак да си направим паралелите по детски
между видовете диктатури

плик и марка. разходка до Народния.
(пуша някакъв неслучен дъжд)
кутия за чужбина.
после бавно, много бавно
отдавам почит (от пощата до вкъщи)
на града (за изневярата поредна)
докосвам белезите му тротоари
(по шевовете скоро ще се пръснат)

три хиляди и триста. точно толкова ги преброихме
(дълбаем си километрите желание)
почеркът остава единствената физика
(черното мастило е почти прегръдка)

купувам си лалета
танцувам със игличката на грамофона
организирам си преврати
(свалям долу часовата разлика)
казано е - наша си държава
терасата ми чака да си основем

19.

да го кажем така –

искам да ни вплета сричките

(почти както умеем ръцете си да сплитаме)

в някакви съвсем нови думи,

някакви само наши означения

искам чудовища-метафори

(за нас когато пиша)

и така да докосват звуците и буквите

както пръстите ти карат кожата ми да открива
що е истина

и така да хапят синонимите, инверсията и тропите

както зъбите ти, щом тръгнал си тръпчинката на мойта шия
да познаваш

пък то, избор нямаме

(разбира се)

казано е всичко

(всичко е почувствано)

от тези преди нас, от тези край нас (и тези след нас)

клетки са и думите, и буквите, и звуците

(надскачане не позволяват)

знаците на обич си приличат

една е сигурната разлика

(едно е сигурното случване)

и най-правилно така е:

еднакви сме със словото на другите

(във общото, сред непознатите – така е речено –

срещаме се всички)

но пространството на личното ни сбъдване

(защото и преди са ни обичали,

и преди сме обичали

целували, събличали, споделяли)

пространството, където ни е тихо

(където запознаваме си нашите мълчания

където ни танцуват демоните детство

където дращи първата ни среща)

не би могло да носи ритъм на подобие 

(точно както Фицджералд каза го отдавна –

няма два пъти едно и също

влюбване)

сега знам. поставянето в думи

суета е.

18. Джулай

отказахме юли

отрекохме София-Варна

а на съня се оплезихме (за много повече)

от просто някаква си нощ

Бог, казват, бил в пространството между;

(във опита да разбереш; достатъчен е опита)

в пукнатините ни на непознати

в сладката печал на утринното преобръщане

разсъмването можело да е целувка

14.

този дъжд
ей този дъжд с зелените ботуши
и тези птици там
приказващи и смеещи се на терасата
и София на късното прибиране
и София на бързото изгубване
следобед в шепите

тихо е, за да си чуем сънищата
тихо е, като целувка
по рамото, когато
сезоните си сменят караула

8.

"But did thee feel the earth move?"

(“For Whom the Bell Tolls”, Ernest Hemingway)

пред Синята джамия, в два следобед
(такива някакви си, малки чудеса)

за да си случим още няколко часа
(съвсем откраднати)
изгубени в тълпите, виковете и клаксоните
изгубени сред погледи (липсва ни приличие)
изгубени във кошера на Истанбул
(непознат и за двама ни, малко измислен,
задъхан в история, задъхан в очакване, новост и
обещание)

ето го късмета, особения, лекичко нечестния.
да ни събере една земя, която
за първи път ще дишаме (и тя танцува под краката ни,
усещаш ли)
да се съберем между
само два изгрева и няколко залеза
(а повече трябват ли?)

да си преброим километрите
(цялото това разстояние между ръцете ни, което
крие се оттатък ъгъла)
да опитаме (само да опитаме)
един на друг да се разкажем:

успяваме единствено да разберем -
думите ни, макар и три пъти преоблечени
(изгубени във превода – кръстосани през
български, английски, португалски)
общи са – до болка и спасение

най-важното, което мога да науча
(което не престава да се преподава в дните ми)
е именно това - светът ни е ужасно малък
(и плашещо голям)
да се намерим е достатъчно
(илюзия е всичко друго)

което хич не пречи
вече да ми липсваш

6.

събирам покриви – дера си шепите
по върховете им, улуците
и чупките
крада небе – в прозорците на библиотеките
крада ни думи – между книгите
и крия се – зад очилата, шаловете, роклите

със сигурност
съм мъничко жестока – не ти го подарявам този град
(така както на други съм го връчвала)
не ми познаваш още бягствата
мълчанията, случайното докосване
случайното настръхване на кожата

но аз събирам в шепи
(не дереш)
походката, гласът (разрошен)
ръцете, търсещи си път
и тихото ни сбъдване във точно тази
единствена тръпчинка
на начало

утре ще сме други.

утре ще се имаме, ще се разминем

(така е винаги, така и трябва)

затова нека

нека ни имам по-дълго във точката
(онази, най-любимата)
на разпознаване

3.

„нощта е толкоз мила и шляе се с мен“

(Остава)

след като градът е извървян
(от булеварда, знаеш, моя си
през градинките и стълбите
с чакането дълго на онзи светофар
и надбягването с бурите на лятото)
след като роклята ми е събрала ветровете
и косите ми са натежали (иде юни)
и умората започва да приспива стъпките
(а вкъщи е далече)
възможно е усилие едно едничко -
да се повдигна на пръсти
(твърде висок си, а аз – мога
най-сетне да бъда мъничко човече)
и да се целунем

нощ е