54.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка - ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.  

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш

да не признаваш колко желаеш 

да легнеш под това червено небе на разтопената пролет, 

колко те ужасява, колко те боли,

боли те в очите и в колената, и 

в сънищата те боли
това небе.

А как само искаш да свикнеш с него.

Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти, 

да задиша с теб, вместо теб, отвъд 

теб, 

да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик. 

Посветен на ежедневните откази

да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш. 

53.

РОТЕРДАМ
(седемдесет и шест години след бомбардировките)

Точнo в пет и половина следобед
небето се захлупва над тези така модерни
сгради – стъкло, бетон, желязо
и ъгли.
И тонът му е лѝлав,
оранжев, тъмносин,
невъзможен за заснемане,
съвсем привично старомоден,
съвсем по ван Ройсдал,
по ван Гойен и може би ван Делен.
Сякаш тук нищо никога
не е било рушено
и никога не са строили пак.

52. РОДОПИ/ПИРИН

Суха
за дъвчене, като тютюн посивяла,
измила цветовете си в кръстопътя
на две разменени години.

Тъмните облаци по върховете разказват

летните бури, слънцето ни щипе 

със скреж. 

Древен и здрав дракон, 

излъчва крадена с векове топлина, 

умилква се на ветровете, нищо не обещава.

Нищо не обещава. 

51.

Не помня къде открих тази история. Може би в морския музей в Ротердам. Имаха секция, в която отделяха внимание на живеещите в лодки по каналите. По стените – разказани няколко живота чрез прожекционен апарат. Драснала съм си за дядо, на име Klaas N. В момента дори не мога да си спомня лицето му, но знам, че живее в лодка, нейде из Холандия, и всеки ден усилва музиката, за да прогонва така тъгата по своята починала жена. А когато по реката минават моторници, къщата му се люлее от вълните. 

Старият Клаас всяка сутрин вари кафе

и пази равновесие със чайките;

мете листата и мъглите от верандата.

Отсам канала минава трамвай, скимтейки като сънено животно,

камбаните на църквите се гонят – чий звън най-пръв ще се вплете

в короните на вятърните мелници.

Когато децата стиснат в ръцете си тая Ниска земя – толкова зелена,

че вече е черна – потича вода.

Старият Клаас всяка вечер надиграва тъгите

с най-силната музика – на съседите главите се клатят,

а когато по канала се спуснат моторните лодки

къщата му се залюлява от вълните

и в здрача за малко още май може

да изтанцува един валс със онази, 

която избяга в земята.

15.

валя. и давя тази наша София
(стига „моя“ съм си я наричала.
няма мое. има егоизъм)

неделите са за тъгуване
(но тайно, да не чуе котката)
неделите са за пране
и гладене, подреждане на
чекмеджета
(валят ми се годините)

отхлупвам облаци
споделям си цигарите
излющвам си търпението
тъка истории (броя благословиите)

пожелах си любопитство
и се случва.
разбивам си сърцето върху песни
задъхвам се в междинното
изчакване
и недочувам. гласът ми не е моя
обещано ми е – някой ден
ще сгъвам времената
дотогава – руша си бунтове наум,
измислям си морета.

2.

разрязвам тъканта на времето
впивам зъби в устните му
правим любов – градът
се е заключил в медальон
дере ми шията, оставя тънка линия наместо
граница (и обещание)
разместила съм улиците си
разбягала съм стъпките ни
тясно е

след малко ще се счупи времето
след малко още
ще ми стисне пръстите
до синьо
(а цялата съм синьо,
разляло се е то, морето,
в косите дето си люлея)

присъствам. дишам.
с езика си вкусвам –
горчим си
по-хубаво няма.