Западен Берлин в края на 80-те. Плътен и черно-бял (но цветен, когато докосването става позволено). Стената е постоянното, тихо присъствие. Двама ангели. Бруно Ганц, който копнее да бъде човек. Носи дълго палто, косата му е прибрана назад, ръцете му са винаги в джобовете и някой неназовим детайл в походката му ми спомня всички най-любими бягства. Един ужасно млад Ник Кейв, с почти бебешко лице, но безупречно стилен, пее в клуб. Французойка лети на трапец в цирка. Косите, краката й, тънките й устни изискват съсредоточаване.
Постоянен шепот на чужди мисли - кръстосват улиците, търсят утеха, преподреждат се.
Това, което правя, е да събера няколко фрази от диалога. Спирам филма, преписвам (първоначално гледам с лоши английски субтитри, след това минавам на български, та простете куците думи), продължавам. Пунктуацията е условност тук, изгубването в превода е дълг:
at last to guess, instead of always knowing
time will heal everything, but what if time was the illness
you can’t get lost, you always end up at the Wall
that’s what makes me clumsy, the absence of desire
the dream of the house in the house
the dear one asleep in the next room
but no one has so far succeeded in singing an epic of peace
самотата означава да постигна съгласие със себе си
сега ние сме времето. не само целият град, целият свят участва в нашето решение.
кой в този свят може да твърди, че е бил някога с някого заедно. аз съм заедно. беше създадено не смъртно дете, а безсмъртен общ образ.
това се случи веднъж. веднъж значи завинаги.
удивлението от нас двамата, възхищението от мъжа и жената, ме превърна в човек.
