To the three persons with whom I've spent a tad too many hours philosophizing about life this summer. Life will be alright, however ending up in four different countries come September is not very cool.
То е да надничаме из чуждите прозорци - онези по високите етажи,
отворени към стаи, от които виждаме
само цвета на библиотеките. То е да си представяме какво е
градът да диша тежко някъде далече под нозете ни,
смълчан в присъствието на юли; докато ние се унасяме във сънища,
отвити, голи, защитени от тъгите
на улиците долу. Онези подлички тъги
на ежедневието, преоблечени като големите въпроси,
които така се наслаждаваме да стискаме във шепи.
Ние сме останалите тук през времето, когато
всеки заминава, през времето, когато
слънцето почти ни се присмива, a оси разместват крачките ни
с нагъл полет.
Лятото на нашето отлагане, последен опит
да вземем властта над часовниците. Внезапна
близост, родена с обещание:
някой ден,
облечени красиво, спокойни
в своите кожи на малко уморени
мъже и жени, ще се срещнем отново. Разбира се, най-сетне
безстрашни господари на самите себе си. Нали?
