45.

the dream of the house in the house

the dear one asleep in the next room

(из "Криле на желанието" на Вендерс)

Той, най-милият, спящ в другата стая.

Аз, будна, рисуваща онези сини кръгове,

които да отиват на очите ми.

И онова простъргване на часовете,

приплъзване на времето, измъкването му изпод

косите ни.

(Досущ като вятъра през юли късно вечер.

Нали го знаеш вятъра. Нали го знаеш юли.

Какви са само тънички, лукави вечер, 

готови да завържат липсващо море

по крайчеца на устните.)

Въпросите, ако ги има, 

ако въобще решим да им играем старата игра, 

са ей такива:

Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, които ни отделят от съседите.
Какво сме ние.

Едно гигантско колело, което
тръгва да строшава нотата на вторнишкия дъжд,
(по Кортасар) един циклоп от двама,
уста в уста и нос във нос.

Но още.

Нещо твърде дребно,

мравка,

от вестник лодка,

дума от стихотворение,

нещо, дето всеки да забрави

и всяко утро да превърне в камък. 

А може ли моретата да се развържат.

Сънуваме ли къщата във къщата,

или сме само опита на четири стени 

да съществуват. 

44.

устата ми е суха
няма ми ги думите
(и дъх да си поема
невъзможно е)
крия пръстите – предали ме
крия отказа им от творене
(и заявявам: ето ме)

омесвам загубата време
преглъщам трудно залъците
ежедневие
присядат ми минутите
и давя се със спуканите планове
(но не преставам. алчна съм.
и лакома)

болест трябва.
повърнато - всичко ненужно
и грозно да ми е (и да съм грозна)
да плаша, да не ме познават

едва тогава лека
(много лека)
 – останала без минало
отрекла се
от цялата си митология
ще имам право да избирам
и право да завържа
всяка своя недовършена идея

(28 юни 2015г., 

забравено, открих го тази вечер, ровейки в чернови)

43.

твърдя, че край Двореца се надбягват котки тази вечер
край оградата, ето! притичват
опашките им се люлеят под ритъма на вятъра
над тях пък се люлее старата глициния
и после още пантите на белите прозорци надават малък писък към луната

а той твърди:
това били от фаровете сенки само
прибирал се градът от работа, какви ти тука котки по паветата

на следващия ъгъл
избираме си ние пейката и сядаме да бъдем важни
да бъдем в тъмното присветващи със свойте дим и кашлица
да се надяваме че няма някой там отсреща да открие огън
като по войници – нали такова беше старото поверие
(макар че няма трети)

обсъждаме въпросите на утрешния смисъл
отде ще мине слънцето когато се събуждаме
и защо той пак ще спи така че аз да му сънувам всички сънища
какво ще правим със гарденията която в сряда се засели на балкона
(когато призовахме Иги в чест на две бутилки вино)
и как ще излекуваме прозореца от неговите щения нездрави да затвори в себе си
Витоша площадката и кулата (но без часовника)

когато се обаждат стълбите оттатък парка: време е!
се изправяме
намираме си мястото във ритъма на въздуха
и само гърбовете ни
и само раменете ни допрени
и само моята коса оплетена на възли
го запомнят:

на покрива, подскочила по жълтото на сградата
надникнала в комините на 1889
измъркала любовната си песен над призраци от царската охрана
една котка се катери към луната
по въжетата от наши стъпки

42.

камбаните на църквите се плисват в краищата на следобеда

и окапалото над челата ни слънце гони парчета звън

събира ги в броеници закача ги по клоните на борове и шипки

това е отброяване разпадането на април

(„последната надежда за спасение”)

и пренареждане на всичките пейзажи

                         на този замък преглътнат в земята - Кащело дъ Фария сдъвкан до мъх и треви

                               на река Кавъдо която връзва вековете през ръцете ни – смалява ни до възстановката на хора

                                    на река Лима която издига дъно до небето - да расте отново лилавата пролет върху пръсти от тиня

                                        на река Доуро която се промъква зад гърбовете на къщите - затръшва вратите към римските мостове

това е залязване на книгите с представи

разшиване на езиците

олтари в чест на меланхолиите

виж

пролетта реките камъните тревите звънът и слънцето те питат

кой би бил ако бе правил други избори

41.

около Седмочисленици по Графа прибирайки в джоба кесия с печени кестени
прибирайки в джоба старото слънце на септември
после по Преспа заради ъгъла на онази къща или празния прозорец
и залепналите за подметките следобеди на няколко поред чужди младости
опитвам да му преведа покривите портокалите коледите православните песнопения
опитвам да му предам мисълта си за този град и мисълта на този град за нас
и най-вече опитвам да не разкривам не сега не още
как сам ще го обича на кръпки на епохи на измислици
ще го разпилява в ръцете си ще бърка краищата му ще оставя трохи в стъпките си
(пътя към вкъщи)

за да сглоби град който не е град и място което не е тук
светилище без светец карта с мащаб едно към минус хиляда
комини от които излизат стопените утрини на зима която не е наша
и улици които винаги са намирали разрешението си
на дъното на морето
(а в мириса на липи през юни само понякога)

поради "The Empire of Lights" (1954) на Рене Магрит

(тази картина са ми ваканциите на село, люлката пред къщата, бледата лампа в двора, под чиято светлина си дочитах книгите късно вечер, защото не-ми-се-влиза-вътре-още!, 

тази картина е най-тежкото небе и най-шумните щурци, и праните чаршафи, дето миришат на август, защото са му събирали слънцето с часове, и седемдесетгодишното легло с изрисувани на металните табли картини, в което се сънувах "голяма",

а после тази картина е порастване и връщане (и „голяма“ се оказва илюзия, разбира се), морето и Дунав, окъснели септемврийски плажове, смокини и захар, пясък чак до София,

тази картина е първият дом, в който заживях сама, а после е всяко бягство, а после е сглобяване на времената, летата, тишините,

тази картина е болен зъб, когато си на петнайсет, пък утре трябва да се будиш рано, и дъжд през май, и река Дoуро, вливаща се в океана, който не съм виждала, но все пак всяка нощ спи от лявата ми страна,

тази картина е тази песен е тази година е всяка година е мен)

03.02.2016г.

"Знаенето, че не пиша за другия, знаенето, че нещата, които ще напиша, никога няма да накарат да ме обикне онзи, когото обичам, знаенето, че писането не замества нищо, не сублимира нищо, че е тъкмо там, където ти не си - това е началото на писането."

(Ролан Барт)