28.

нагоре нагоре нагоре

до изядените нокти на ръцете

до краищата изпохапани

на плитките

до музиката, дето мачкали сме

с цялата онази малко смешна мъка

на подрастващи момчета и момичета

размърдваме си костите,

наместваме си китките и ставите –

светът е полутон

светът е полунощ

и полуревност

наполовина смърт

и обич на половина

основното спасение намираме във разни

вехти банди (един Елин така разправяше)

спасението са още чужди думи

рецитации

заграждания задушавания във фразите на другите

в абзаците стила и смисъла на по-големите

(а правото да носим гордо

на челата си

какви сме малки

какви сме ниски непораснали наивни

кога ще изтече туй право?

кога ще се изгуби ще го изядеме ще си опростиме

единствената младост

вината наша стиснала ни здраво шиите)

нагоре нагоре нагоре

ей там се вижда дъно

и там наместо слънце някакви медузи

и водорасли някакви (съвсем лилави)

нагоре

още малко

нагоре

до първата ни глътка въздух

до първото признание за

ревност, обич, смърт

и нощ

и тон

27.

правилото изглежда така:
преставам с всички мои
завръщания към Итака
и по-конкретно с всичките онези
успоредни тичания
за към детство
и по-конкретно с всичките онези
откази за сбогом
с едно оплело ми невинност във косите
ученичество
(Кабо Финистере, последната ми точка
на оттласкване)

закачам се обратно в избора си на година
(сама на себе си съм Пенелопа
значи мога да се чакам
отвъд безумство всяко)

порязвам се в ръба на скока
в ръба на думите, с които се пресрещам
събуждането се оказва
отново тук
отново точно тук, пред същия прозорец
от който всяка сутрин връз леглото ми нахлуват
пристъпи на улици

завръщанията обреченост били са

26.

купувам си лалета.
сядам. (масата е празна)
започвам да ти пиша
(нито дума за нас, нито дума за лалето
на лявата ми китка).
най-мило (и нарочно) объркали сме вековете.
но отказвам да дращя
любовни писма. наместо това
превеждам късове история
(за Рибния буквар говоря,
за Възраждането и за Левски
и малко живковизъм вкарвам)
претърсвам всичко обичайно
всичко в паметта ми дето е вградено
поначало. (контрастите на расненето тук)
и чакам да отвърнеш с Песоа и Салазар
чакам пак да си направим паралелите по детски
между видовете диктатури

плик и марка. разходка до Народния.
(пуша някакъв неслучен дъжд)
кутия за чужбина.
после бавно, много бавно
отдавам почит (от пощата до вкъщи)
на града (за изневярата поредна)
докосвам белезите му тротоари
(по шевовете скоро ще се пръснат)

три хиляди и триста. точно толкова ги преброихме
(дълбаем си километрите желание)
почеркът остава единствената физика
(черното мастило е почти прегръдка)

купувам си лалета
танцувам със игличката на грамофона
организирам си преврати
(свалям долу часовата разлика)
казано е - наша си държава
терасата ми чака да си основем

24.

прехапваш си стъпките
лепне юли по клепачите (и градът се забива в петите ти )
а между зъбите ти се отронва пясък
(пък чайките избягаха отдавна
от сборището им уречено край гарата –
сплитат ти сега косите в промеждутъка на Левски и Оборище
край чупката през времената в Академията
и даже там където Стамболийски удря Позитано без насрещане

ако пречупиш езика си
(съвсем леко, много нежно
колкото да хванеш послевкуса
на северозапазния вятър)
ще можеш да си прибереш във библиотеката
(между Дюрас и Мураками)
щърженето нощем на щурците
писъка на първите трамваи
и собственото отрицание; толкова много не-та
накуп
(прибирай, заключвай и бягай,
разбира се)

19.

да го кажем така –

искам да ни вплета сричките

(почти както умеем ръцете си да сплитаме)

в някакви съвсем нови думи,

някакви само наши означения

искам чудовища-метафори

(за нас когато пиша)

и така да докосват звуците и буквите

както пръстите ти карат кожата ми да открива
що е истина

и така да хапят синонимите, инверсията и тропите

както зъбите ти, щом тръгнал си тръпчинката на мойта шия
да познаваш

пък то, избор нямаме

(разбира се)

казано е всичко

(всичко е почувствано)

от тези преди нас, от тези край нас (и тези след нас)

клетки са и думите, и буквите, и звуците

(надскачане не позволяват)

знаците на обич си приличат

една е сигурната разлика

(едно е сигурното случване)

и най-правилно така е:

еднакви сме със словото на другите

(във общото, сред непознатите – така е речено –

срещаме се всички)

но пространството на личното ни сбъдване

(защото и преди са ни обичали,

и преди сме обичали

целували, събличали, споделяли)

пространството, където ни е тихо

(където запознаваме си нашите мълчания

където ни танцуват демоните детство

където дращи първата ни среща)

не би могло да носи ритъм на подобие 

(точно както Фицджералд каза го отдавна –

няма два пъти едно и също

влюбване)

сега знам. поставянето в думи

суета е.

18. Джулай

отказахме юли

отрекохме София-Варна

а на съня се оплезихме (за много повече)

от просто някаква си нощ

Бог, казват, бил в пространството между;

(във опита да разбереш; достатъчен е опита)

в пукнатините ни на непознати

в сладката печал на утринното преобръщане

разсъмването можело да е целувка

17.

"What happened, you ask? I got switched with Alvaro de Campos!

Always your

Fernando" *

в тия дни на летни равноденствия

на празници (почти, почти езически)

на сливания между днес и утре

(гадаения някакви тъй явни)

остъргвам си до кости всичкото будуване

излющвам си ненужното общуване

и нишки полудиви източвам си от пръстите

(май вързана съм за земята и небето)

настройвам фините релефи

докосвам леко следващите месеци

(внимавам да не трепна, да не разпилея

кулите ни на въздушно случване,

миражите от зима за откриване)

събличам се. но пак изчезнало е отражението

(забравила съм се във сутрешното тичане)

изследвам всичките си повторения

всичките убийства зарад навика

(не знам защо условни са присъдите)

съвсем банално е – дошло е време

за принасяне във жертва

(превъртане на самоличности)

и моля се за раздвоение

(и моля се за разстояние)

* из писмо на Фернанду Песоа