43.

твърдя, че край Двореца се надбягват котки тази вечер
край оградата, ето! притичват
опашките им се люлеят под ритъма на вятъра
над тях пък се люлее старата глициния
и после още пантите на белите прозорци надават малък писък към луната

а той твърди:
това били от фаровете сенки само
прибирал се градът от работа, какви ти тука котки по паветата

на следващия ъгъл
избираме си ние пейката и сядаме да бъдем важни
да бъдем в тъмното присветващи със свойте дим и кашлица
да се надяваме че няма някой там отсреща да открие огън
като по войници – нали такова беше старото поверие
(макар че няма трети)

обсъждаме въпросите на утрешния смисъл
отде ще мине слънцето когато се събуждаме
и защо той пак ще спи така че аз да му сънувам всички сънища
какво ще правим със гарденията която в сряда се засели на балкона
(когато призовахме Иги в чест на две бутилки вино)
и как ще излекуваме прозореца от неговите щения нездрави да затвори в себе си
Витоша площадката и кулата (но без часовника)

когато се обаждат стълбите оттатък парка: време е!
се изправяме
намираме си мястото във ритъма на въздуха
и само гърбовете ни
и само раменете ни допрени
и само моята коса оплетена на възли
го запомнят:

на покрива, подскочила по жълтото на сградата
надникнала в комините на 1889
измъркала любовната си песен над призраци от царската охрана
една котка се катери към луната
по въжетата от наши стъпки

42.

камбаните на църквите се плисват в краищата на следобеда

и окапалото над челата ни слънце гони парчета звън

събира ги в броеници закача ги по клоните на борове и шипки

това е отброяване разпадането на април

(„последната надежда за спасение”)

и пренареждане на всичките пейзажи

                         на този замък преглътнат в земята - Кащело дъ Фария сдъвкан до мъх и треви

                               на река Кавъдо която връзва вековете през ръцете ни – смалява ни до възстановката на хора

                                    на река Лима която издига дъно до небето - да расте отново лилавата пролет върху пръсти от тиня

                                        на река Доуро която се промъква зад гърбовете на къщите - затръшва вратите към римските мостове

това е залязване на книгите с представи

разшиване на езиците

олтари в чест на меланхолиите

виж

пролетта реките камъните тревите звънът и слънцето те питат

кой би бил ако бе правил други избори

41.

около Седмочисленици по Графа прибирайки в джоба кесия с печени кестени
прибирайки в джоба старото слънце на септември
после по Преспа заради ъгъла на онази къща или празния прозорец
и залепналите за подметките следобеди на няколко поред чужди младости
опитвам да му преведа покривите портокалите коледите православните песнопения
опитвам да му предам мисълта си за този град и мисълта на този град за нас
и най-вече опитвам да не разкривам не сега не още
как сам ще го обича на кръпки на епохи на измислици
ще го разпилява в ръцете си ще бърка краищата му ще оставя трохи в стъпките си
(пътя към вкъщи)

за да сглоби град който не е град и място което не е тук
светилище без светец карта с мащаб едно към минус хиляда
комини от които излизат стопените утрини на зима която не е наша
и улици които винаги са намирали разрешението си
на дъното на морето
(а в мириса на липи през юни само понякога)

поради "The Empire of Lights" (1954) на Рене Магрит

(тази картина са ми ваканциите на село, люлката пред къщата, бледата лампа в двора, под чиято светлина си дочитах книгите късно вечер, защото не-ми-се-влиза-вътре-още!, 

тази картина е най-тежкото небе и най-шумните щурци, и праните чаршафи, дето миришат на август, защото са му събирали слънцето с часове, и седемдесетгодишното легло с изрисувани на металните табли картини, в което се сънувах "голяма",

а после тази картина е порастване и връщане (и „голяма“ се оказва илюзия, разбира се), морето и Дунав, окъснели септемврийски плажове, смокини и захар, пясък чак до София,

тази картина е първият дом, в който заживях сама, а после е всяко бягство, а после е сглобяване на времената, летата, тишините,

тази картина е болен зъб, когато си на петнайсет, пък утре трябва да се будиш рано, и дъжд през май, и река Дoуро, вливаща се в океана, който не съм виждала, но все пак всяка нощ спи от лявата ми страна,

тази картина е тази песен е тази година е всяка година е мен)

03.02.2016г.

"Знаенето, че не пиша за другия, знаенето, че нещата, които ще напиша, никога няма да накарат да ме обикне онзи, когото обичам, знаенето, че писането не замества нищо, не сублимира нищо, че е тъкмо там, където ти не си - това е началото на писането."

(Ролан Барт)

39.

къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

38. (поради Болоня)

love me to two times 

оne for tomorrow 

оne just for today 

love me two times 

i'm goin' away

(The Doors) 

изтупвам охрата от пръстите
обувките ми пожълтяват в тон със сградите
докосвам ти лицето скулите и устните обличам те в глината на Емилия Романя
по виа Монте Грапа тълпите сторват път във името на успоредните ни стъпки
о величие на ритъма синхрона и чудния акорд между ръцете ни
как го ненавиждам аз това величие
толкова отвъд самите нас така категорично че размества
цялата история на въздуха наоколо
накланя кулите събаря портите
и вгражда ни във поменните надписи
(войниците загинали по стъпките на вечност
храбростта им отпечатана в латински)

на разсъмване ни чака плъзване обратно в часовата разлика (времето е срязано между ни)
и тая рана време и тия градове
и цялата Eвропа превърнала се в пясъчник на нашето обичане
са благословията която носим си на шиите
(поемаме си дъх на дъното на всяко заминаване)