неделя, 6 март 2016 г.

41.

около Седмочисленици по Графа прибирайки в джоба кесия с печени кестени
прибирайки в джоба старото слънце на септември
после по Преспа заради ъгъла на онази къща или празния прозорец
и залепналите за подметките следобеди на няколко поред чужди младости
опитвам да му преведа покривите портокалите коледите православните песнопения
опитвам да му предам мисълта си за този град и мисълта на този град за нас
и най-вече опитвам да не разкривам не сега не още
как сам ще го обича на кръпки на епохи на измислици
ще го разпилява в ръцете си ще бърка краищата му ще оставя трохи в стъпките си
(пътя към вкъщи)

за да сглоби град който не е град и място което не е тук
светилище без светец карта с мащаб едно към минус хиляда
комини от които излизат стопените утрини на зима която не е наша
и улици които винаги са намирали разрешението си
на дъното на морето
(а в мириса на липи през юни само понякога)

поради "The Empire of Lights" (1954) на Рене Магрит

(тази картина са ми ваканциите на село, люлката пред къщата, бледата лампа в двора, под чиято светлина си дочитах книгите късно вечер, защото не-ми-се-влиза-вътре-още!, 

тази картина е най-тежкото небе и най-шумните щурци, и праните чаршафи, дето миришат на август, защото са му събирали слънцето с часове, и седемдесетгодишното легло с изрисувани на металните табли картини, в което се сънувах "голяма",

а после тази картина е порастване и връщане (и „голяма“ се оказва илюзия, разбира се), морето и Дунав, окъснели септемврийски плажове, смокини и захар, пясък чак до София,

тази картина е първият дом, в който заживях сама, а после е всяко бягство, а после е сглобяване на времената, летата, тишините,

тази картина е болен зъб, когато си на петнайсет, пък утре трябва да се будиш рано, и дъжд през май, и река Дoуро, вливаща се в океана, който не съм виждала, но все пак всяка нощ спи от лявата ми страна,

тази картина е тази песен е тази година е всяка година е мен)

03.02.2016г.