вторник, 23 август 2016 г.

Бягство

Ето го с електриковосинята си жилетка. Копчетата пак са закопчани неправилно. Яката на карираната му риза се подава измачкана. Прегърбил се е и бавничко разбърква чая си. Изстисканата половинка лимон е в чинийката на масата. Бурканът с мед сякаш се топи на светлината от прозореца.

Сутрините са така. Ставам в седем и проветрявам хола. Той още спи в съседната стая. Не мога да свикна вече втори месец с миризмата, която тялото му излъчва. Сякаш дишам концентриран разпад. Ама то и няма как. На деветдесет и три всяка твоя пора е задръстена. Никой сапун не отмива това, че си живял твърде дълго.

После правя закуска. Запарвам чай. Препичам филийки – една с мармалад, другата с яйце. Станало е седем и половина. За обличането не помагам, настоява да го прави сам, въпреки че ръцете му все по-често губят пътя си. И сядаме. Той на стола срещу прозореца. Аз отстрани.

Дъвче бавно. Пие бавно. Примлясква често – понякога едвам се удържам да не скоча, толкова не търпя този звук. Не говори. Когато приключва, обикновено ме моли да пусна радиото. Хоризонт. Тогава времето спира до обед.
Само от време на време прехвърлям в ума си, като дъвка, останала без вкус, знанието, че е убиец.

* * *

Какво правя тук?

Избягах. Остава ми една година, докато завършва университет, но избягах. Особена посока си избрах – от Брайтън обратно в София. Без никой вкъщи да знае още. Не знам някакво разкъсване в дните ли се случи, в самата тъкан на ежедневието ли, но не ми се занимаваше повече. С нищо. Уморих се, ей така, на двайсет и една. Май от самата себе си се уморих. И от гоненето на едно предначертано бъдеще. Тежи ми тоя квадратен успех, успех в рамка.

Ей ме на сега. Намерихме се по обява. Сключихме договор за гледане и издръжка. Аз се грижа за него, готвя, чистя. Правя му компания – на него и на старческата му миризма. В замяна има къде да спя, какво да ям, имам библиотеката му, а някой ден като умре – и цялото апартаментче. Не знам какво точно правя – за какво ми е този апартамент, защо сутрините ми минават в препичане на филийки и слушане на Хоризонт. Съществувам, там, на ъгъла на Скобелев и Патриарха. Крия се от себе си.

* * *

Сам ми го каза, още в деня, когато се появих за пръв път в дома му.

– Знаеш ли, че съм убил човек? – попита ме, след като бяхме уговорили подробностите на договора. Помня, че в отговор започнах да сплитам косата си на плитка, въпреки че не носех ластик, с който да я вържа. Не регистрирах напълно какво ми казва този прегърбен старец пред мен. Само се губех в оредялата му коса и тъничките, напукани устни.

Убил. На моята възраст бил. Партизанин, по горите. Залавят ги, в хаоса той стреля, улучва свой другар. Не ми споделя друго. Не знам как е изкарал до четиридесет и четвърта, как посреща девети септември, къде е бил на десети ноември. Дати, дати, дати и той се е разхождал между тях без следа. Снимки в дома му няма. Иска ми се да рисувам в ума си изгубена любима някъде в същия онзи хаос, в който губи другар и белязва себе си, но щрихите ми бягат, въображението не ми се подчинява. Няма любима, не я откривам. Няма нищо у този човек, бял е пред мен, празен. Познавам само тежестта на набръчканата му кожа и тази дума, „убиец“, която единствено е намерил за необходимо да ми сподели.

* * *

Ето го с електриковосинята си жилетка. Копчетата пак са закопчани неправилно. Яката на карираната му риза се подава измачкана. Прегърбил се е. Мило ми става за момент, когато поглеждам над книгата си. Няма как, живееш с някого и се привързваш. Дори да няма за какво у него да се хванеш. Ежедневието връзва на възел, налага симпатия към повторяемостта.

Ставам от стола, краката ме болят. Въздухът, този тежък, тежък въздух, наситен с миризма на старо, започва май да ме омагьосва. Просмуква се в мен. Понякога, докато мия чинии, забравям за водата и верото и дълго гледам ръцете си. Пръстите, тънки и дълги. Дланите, бели и гладки. Забравила съм улицата вън, излизам само до магазина, страх ме е да не срещна някой познат. Не искам да знаят, че съм обратно тук, поне не още. Добре ми е. И аз сякаш ставам по-бяла и по-празна, губя се между датите, също като този дядо, мой повереник и началник, и единствен другар.

Ставам от стола и точно тогава старецът се накланя напред, сякаш иска да ми каже нещо. Нямам търпение да чуя, ето, искам да знам, трябва да знам какво друго е той, освен убиец, нали. Навежда се и пада на земята. Още докато се приближавам и лекичко го докосвам, знам, няма го вече. Точица сред времето. И ще трябва да го помня като точица без история, с цял един живот, влачен по кожата му.

А после. После има нещо друго, нещо, което не е наред. После стаята е твърде светла и твърде тъмна и едно момиче с тънки пръсти и бели длани ме прегръща.

– Бабо, бабичко, прибрах се. Много съжалявам. И на мен ми е много мъчно. Ето, тук съм, и мама е тук, хванах първия самолет от Брайтън, като разбрах.

Аз се измъквам от прегръдката и поглеждам към собствените си ръце. Чужди ръце, криви и треперещи, и с шлейф години по кожата. Твърде подобни на неговите.

Става ми страшно, много, много страшно.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Като ученичка пишех разкази. 
Този е последният завършен. Участвал е на четене на "писателибезкниги" преди повече от година.


събота, 20 август 2016 г.

Inquietação

Тя думата си има точен превод, не е някакво непреводимо чувство.
Неспокойствие; да не те свърта на едно място. Може би разкъсаност, но не между два избора, ами просто по природа. 

Харесва ми обаче да я свързвам с песен по нейно име и оттам си става съвсем друг сбор, непреводим. В песента - след като дълго се пее за неспокойствие и незнание (на себе си, на света, не помня съвсем) - се завършва с това, че е красиво. Красива я тая разкъсаност. 
Какво излиза значи? Inquietação = разкъсаността, която е приветствана като важна и хубава, вместо като нещо, с което се налага борба. 







сряда, 17 август 2016 г.

50.

Зад лодката, захапала петата на следобеда, брояхме 
вълните на море, което 
се късаше на срички вместо думите. 

Навивахме на свойте пръсти историите отвъд историите, 
претърсването на вселените преди заспиване, посоките, в които сме облечени. 
И влагата отлагаше в косите ни, по кожата, по устните и клепките
не сол, а цели денонощия - да бъдем,
макар че утрото очакваше се чуждо.

Събудени от нашите въпроси, над старото пристанище летяха чайките,
зашиваха по вятъра крилете си, разгонваха
изискванията на случая.

Аз не знаех защо и кога бях решила:
ако излязат нечетни вълните, оставаме,
ако са четни - си тръгваме.
На върха на последната август се счупи.


P.S. Така или иначе го писах с тази песен и за всичко, дето бе случено край нея. 


сряда, 22 юни 2016 г.

49.

"Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи."
(из "Град в безсъница", Федерико Гарсия Лорка)


Между комините една луна,
бяла и лоша, замесена от страховете ни,
мята мрежа върху града. Залюлява прозорците,
сглобява лятото напук на нас,
обира чак от дъното му уличните лампи,
първите трамваи, небето в пет, което просветлява
като за сбогуване.

Под ритъма на други градове,
под ритъма на езиците, които не научихме,
невъзможни в тънките си дрехи, забравили си дишането
между днес и вчера,
тръгваме да търсим изход.

Отваряме очи в средата на лунната пътека
(наместо по море, вървели сме по жълтото
на светофарите). Мрежата е вече натежала,
поглеждаме към себе си отгоре.
Не успяваме да разберем дали ни има,
и луната не успяваме да дръпнем долу.

Посядаме между комините.
Издишаме.

четвъртък, 5 май 2016 г.

48. Понте де Лима

"- Either it's raining or I'm dreaming.
- Could be both."
("Jules et Jim", 1962, dir. François Truffaut)


Въздухът е може би измама, дъждът не ти ли се привижда.
А бряг е, няма никаква заблуда, оттатък са градините.
Пред теб е мостът, опитваш се да видиш между камъните -
къде е точката на тежест, под която реката някога се е огънала,
къде е геният на онзи римлянин, пречупил в път земята.

Четеш по къщите резките от удавници,
повдигаш се на пръсти - не, няма да ги стигнеш. Сърбят те пръстите от влагата,
от сплетените на кълчища завои на минутите. Тук няма ред в сезоните.
Тук няма ред във думите и в твойте стари вѐри.

Тук радиото е дало отказ да представя друго,
освен лилавото на тънките глицинии. Качваш се в колата,
моторът се оказва кашлящ тиня. Паркингът през март го жертват в дъно.
Главата те боли от толкова налягане. Косите ти полилавяват
в измамата за въздух.




















вторник, 3 май 2016 г.

47. (португеш)

Този език. Гласните все се гълтат, като мед се облизват от думите. Съгласните са меки, бисквитени. Слушам отдалеч и за момент може да е (гимназиалния ми) латински, френски, да разпозная корените на думи, които ползвам на английски, да ми се причуе като руски, заради бавното "ш", а понякога, само понякога, когато много ми се спи и наистина съм твърде далеч, всичките "ъ"-та да ми зазвънят на български. Пъзел от подвеждащо близки парчета, които обаче не се сглобяват до нищо познато; бариера, в която мога да си счупя зъб, търсейки правилното произношение. Бавен е този език, бавно го говорят, пък изреченията така здраво са се прегърнали едни други между устните, така са се слели, че всъщност е бърз, по-бърз, най-бърз.
Португалски. Солен, като тяхното любимо бакаляо; зелен, като мъха, под който са се свили замъците и зидовете на отминалото величие; чужд, като океана, пред който се изправям с първичния страх на дете, видяло за пръв път колко превземащ и колко невъзможен е хоризонтът като граница между вода и небе.


46. Барселош

Площадът е празен, площадът се разбива
в улицата с магазините.
От втория етаж на къщата със зелената мазилка
гледа възрастна жена. 
- Няма я. А винаги е тук. На всеки късен празник 
ни следеше. Кои сме, как избухват гласовете ни. Не слизаше
 - той казва. 
Прозорците са се обърнали към себе си. Решетките им 
режат утрото на тънки ивици, 
а после уплътняват с тях пролуките
- да спре да духа.

Жената няма да я видя. Градът останал е без наблюдател
и почнал е да се съмнява в свойто съществуване.
Една циганка дърпа децата си. Коси с черни корени, бели джапанки.
Катунът е оттатък магистралата. Изгонени. В пазарен ден 
единствено се спускат обратно на течението. 

Отлепвам от стената презрялото слънце 
на това пътуване. Очаква ни кулата, очакват ни стълбите. 
По реката оставям да тръгне 
този шум, дето се вие в главата ми.








45.

the dream of the house in the house
the dear one asleep in the next room

(из "Криле на желанието" на Вендерс)

Той, най-милият, спящ в другата стая.
Аз, будна, рисуваща онези сини кръгове,
които да отиват на очите ми.
И онова простъргване на часовете,
приплъзване на времето, измъкването му изпод
косите ни.
(Досущ като вятъра през юли късно вечер.
Нали го знаеш вятъра. Нали го знаеш юли.
Какви са само тънички, лукави вечер, 
готови да завържат липсващо море
по крайчеца на устните.)

Въпросите, ако ги има, 
ако въобще решим да им играем старата игра, 
са ей такива:
Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, които ни отделят от съседите.
Какво сме ние.
Едно гигантско колело, което
тръгва да строшава нотата на вторнишкия дъжд,
(по Кортасар) един циклоп от двама,
уста в уста и нос във нос.

Но още.
Нещо твърде дребно,
мравка,
от вестник лодка,
дума от стихотворение,
нещо, дето всеки да забрави
и всяко утро да превърне в камък. 
А може ли моретата да се развържат.

Сънуваме ли къщата във къщата,
или сме само опита на четири стени 
да съществуват. 















понеделник, 2 май 2016 г.

44.

устата ми е суха
няма ми ги думите
(и дъх да си поема
невъзможно е)
крия пръстите – предали ме
крия отказа им от творене
(и заявявам: ето ме)

омесвам загубата време
преглъщам трудно залъците
ежедневие
присядат ми минутите
и давя се със спуканите планове
(но не преставам. алчна съм.
и лакома)

болест трябва.
повърнато - всичко ненужно
и грозно да ми е (и да съм грозна)
да плаша, да не ме познават

едва тогава лека
(много лека)
 – останала без минало
отрекла се
от цялата си митология
ще имам право да избирам
и право да завържа
всяка своя недовършена идея


(28 юни 2015г., 
забравено, открих го тази вечер, ровейки в чернови)

петък, 29 април 2016 г.

43.

твърдя, че край Двореца се надбягват котки тази вечер
край оградата, ето! притичват
опашките им се люлеят под ритъма на вятъра
над тях пък се люлее старата глициния
и после още пантите на белите прозорци надават малък писък към луната

а той твърди:
това били от фаровете сенки само
прибирал се градът от работа, какви ти тука котки по паветата

на следващия ъгъл
избираме си ние пейката и сядаме да бъдем важни
да бъдем в тъмното присветващи със свойте дим и кашлица
да се надяваме че няма някой там отсреща да открие огън
като по войници – нали такова беше старото поверие
(макар че няма трети)

обсъждаме въпросите на утрешния смисъл
отде ще мине слънцето когато се събуждаме
и защо той пак ще спи така че аз да му сънувам всички сънища
какво ще правим със гарденията която в сряда се засели на балкона
(когато призовахме Иги в чест на две бутилки вино)
и как ще излекуваме прозореца от неговите щения нездрави да затвори в себе си
Витоша площадката и кулата (но без часовника)

когато се обаждат стълбите оттатък парка: време е!
се изправяме
намираме си мястото във ритъма на въздуха
и само гърбовете ни
и само раменете ни допрени
и само моята коса оплетена на възли
го запомнят:

на покрива, подскочила по жълтото на сградата
надникнала в комините на 1889
измъркала любовната си песен над призраци от царската охрана
една котка се катери към луната
по въжетата от наши стъпки






42.

камбаните на църквите се плисват в краищата на следобеда
и окапалото над челата ни слънце гони парчета звън
събира ги в броеници закача ги по клоните на борове и шипки

това е отброяване разпадането на април
(„последната надежда за спасение”)
и пренареждане на всичките пейзажи
                         на този замък преглътнат в земята - Кащело дъ Фария сдъвкан до мъх и треви
                               на река Кавъдо която връзва вековете през ръцете ни – смалява ни до възстановката на хора
                                    на река Лима която издига дъно до небето - да расте отново лилавата пролет върху пръсти от тиня
                                        на река Доуро която се промъква зад гърбовете на къщите - затръшва вратите към римските мостове

това е залязване на книгите с представи
разшиване на езиците
олтари в чест на меланхолиите

виж
пролетта реките камъните тревите звънът и слънцето те питат

кой би бил ако бе правил други избори



неделя, 6 март 2016 г.

41.

около Седмочисленици по Графа прибирайки в джоба кесия с печени кестени
прибирайки в джоба старото слънце на септември
после по Преспа заради ъгъла на онази къща или празния прозорец
и залепналите за подметките следобеди на няколко поред чужди младости
опитвам да му преведа покривите портокалите коледите православните песнопения
опитвам да му предам мисълта си за този град и мисълта на този град за нас
и най-вече опитвам да не разкривам не сега не още
как сам ще го обича на кръпки на епохи на измислици
ще го разпилява в ръцете си ще бърка краищата му ще оставя трохи в стъпките си
(пътя към вкъщи)

за да сглоби град който не е град и място което не е тук
светилище без светец карта с мащаб едно към минус хиляда
комини от които излизат стопените утрини на зима която не е наша
и улици които винаги са намирали разрешението си
на дъното на морето
(а в мириса на липи през юни само понякога)

поради "The Empire of Lights" (1954) на Рене Магрит

(тази картина са ми ваканциите на село, люлката пред къщата, бледата лампа в двора, под чиято светлина си дочитах книгите късно вечер, защото не-ми-се-влиза-вътре-още!, 

тази картина е най-тежкото небе и най-шумните щурци, и праните чаршафи, дето миришат на август, защото са му събирали слънцето с часове, и седемдесетгодишното легло с изрисувани на металните табли картини, в което се сънувах "голяма",

а после тази картина е порастване и връщане (и „голяма“ се оказва илюзия, разбира се), морето и Дунав, окъснели септемврийски плажове, смокини и захар, пясък чак до София,

тази картина е първият дом, в който заживях сама, а после е всяко бягство, а после е сглобяване на времената, летата, тишините,

тази картина е болен зъб, когато си на петнайсет, пък утре трябва да се будиш рано, и дъжд през май, и река Дoуро, вливаща се в океана, който не съм виждала, но все пак всяка нощ спи от лявата ми страна,

тази картина е тази песен е тази година е всяка година е мен)

03.02.2016г.


събота, 30 януари 2016 г.

"Знаенето, че не пиша за другия, знаенето, че нещата, които ще напиша, никога няма да накарат да ме обикне онзи, когото обичам, знаенето, че писането не замества нищо, не сублимира нищо, че е тъкмо там, където ти не си - това е началото на писането."

(Ролан Барт)