четвъртък, 5 май 2016 г.

48. Понте де Лима

"- Either it's raining or I'm dreaming.
- Could be both."
("Jules et Jim", 1962, dir. François Truffaut)


Въздухът е може би измама, дъждът не ти ли се привижда.
А бряг е, няма никаква заблуда, оттатък са градините.
Пред теб е мостът, опитваш се да видиш между камъните -
къде е точката на тежест, под която реката някога се е огънала,
къде е геният на онзи римлянин, пречупил в път земята.

Четеш по къщите резките от удавници,
повдигаш се на пръсти - не, няма да ги стигнеш. Сърбят те пръстите от влагата,
от сплетените на кълчища завои на минутите. Тук няма ред в сезоните.
Тук няма ред във думите и в твойте стари вѐри.

Тук радиото е дало отказ да представя друго,
освен лилавото на тънките глицинии. Качваш се в колата,
моторът се оказва кашлящ тиня. Паркингът през март го жертват в дъно.
Главата те боли от толкова налягане. Косите ти полилавяват
в измамата за въздух.




















вторник, 3 май 2016 г.

47. (португеш)

Този език. Гласните все се гълтат, като мед се облизват от думите. Съгласните са меки, бисквитени. Слушам отдалеч и за момент може да е (гимназиалния ми) латински, френски, да разпозная корените на думи, които ползвам на английски, да ми се причуе като руски, заради бавното "ш", а понякога, само понякога, когато много ми се спи и наистина съм твърде далеч, всичките "ъ"-та да ми зазвънят на български. Пъзел от подвеждащо близки парчета, които обаче не се сглобяват до нищо познато; бариера, в която мога да си счупя зъб, търсейки правилното произношение. Бавен е този език, бавно го говорят, пък изреченията така здраво са се прегърнали едни други между устните, така са се слели, че всъщност е бърз, по-бърз, най-бърз.
Португалски. Солен, като тяхното любимо бакаляо; зелен, като мъха, под който са се свили замъците и зидовете на отминалото величие; чужд, като океана, пред който се изправям с първичния страх на дете, видяло за пръв път колко превземащ и колко невъзможен е хоризонтът като граница между вода и небе.


46. Барселош

Площадът е празен, площадът се разбива
в улицата с магазините.
От втория етаж на къщата със зелената мазилка
гледа възрастна жена. 
- Няма я. А винаги е тук. На всеки късен празник 
ни следеше. Кои сме, как избухват гласовете ни. Не слизаше
 - той казва. 
Прозорците са се обърнали към себе си. Решетките им 
режат утрото на тънки ивици, 
а после уплътняват с тях пролуките
- да спре да духа.

Жената няма да я видя. Градът останал е без наблюдател
и почнал е да се съмнява в свойто съществуване.
Една циганка дърпа децата си. Коси с черни корени, бели джапанки.
Катунът е оттатък магистралата. Изгонени. В пазарен ден 
единствено се спускат обратно на течението. 

Отлепвам от стената презрялото слънце 
на това пътуване. Очаква ни кулата, очакват ни стълбите. 
По реката оставям да тръгне 
този шум, дето се вие в главата ми.








45.

the dream of the house in the house
the dear one asleep in the next room

(из "Криле на желанието" на Вендерс)

Той, най-милият, спящ в другата стая.
Аз, будна, рисуваща онези сини кръгове,
които да отиват на очите ми.
И онова простъргване на часовете,
приплъзване на времето, измъкването му изпод
косите ни.
(Досущ като вятъра през юли късно вечер.
Нали го знаеш вятъра. Нали го знаеш юли.
Какви са само тънички, лукави вечер, 
готови да завържат липсващо море
по крайчеца на устните.)

Въпросите, ако ги има, 
ако въобще решим да им играем старата игра, 
са ей такива:
Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, които ни отделят от съседите.
Какво сме ние.
Едно гигантско колело, което
тръгва да строшава нотата на вторнишкия дъжд,
(по Кортасар) един циклоп от двама,
уста в уста и нос във нос.

Но още.
Нещо твърде дребно,
мравка,
от вестник лодка,
дума от стихотворение,
нещо, дето всеки да забрави
и всяко утро да превърне в камък. 
А може ли моретата да се развържат.

Сънуваме ли къщата във къщата,
или сме само опита на четири стени 
да съществуват. 















понеделник, 2 май 2016 г.

44.

устата ми е суха
няма ми ги думите
(и дъх да си поема
невъзможно е)
крия пръстите – предали ме
крия отказа им от творене
(и заявявам: ето ме)

омесвам загубата време
преглъщам трудно залъците
ежедневие
присядат ми минутите
и давя се със спуканите планове
(но не преставам. алчна съм.
и лакома)

болест трябва.
повърнато - всичко ненужно
и грозно да ми е (и да съм грозна)
да плаша, да не ме познават

едва тогава лека
(много лека)
 – останала без минало
отрекла се
от цялата си митология
ще имам право да избирам
и право да завържа
всяка своя недовършена идея


(28 юни 2015г., 
забравено, открих го тази вечер, ровейки в чернови)