вторник, 31 януари 2017 г.

56.

То е толкова просто - като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават във посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си -
избързваме във утрото, в което сме се нямали.

55.

ДЕЛФТ (Старата църква)

По-студено е, отколкото сред зимата навън, а тъжен майстор
е рисувал отново и отново във съня си
белите колони и слънцето, прекрачващо витражите.

Дъхът се спъва в орнаментите по пода, правя крачка встрани
и още една,
почти танцувам, почти
откривам нова пътека към олтара –
оказва се, че под тук няма,
всички знатни съседи на Вермеер и техните бащи
почиват под обувките ни на далечни гости.
Смъртта е изчегъртан надпис, сив гранит,
сладък мирис на восък, полепващ по устните.

Преглъщам зимата навън и позволявам
да се събудя бяла
в собствените стъпки.

неделя, 8 януари 2017 г.

54.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка - ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.  

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш 
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет, 
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и 
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти, 
да задиша с теб, вместо теб, отвъд 
теб, 
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик. 

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш. 

събота, 7 януари 2017 г.

53.

РОТЕРДАМ
(седемдесет и шест години след бомбардировките)

Точнo в пет и половина следобед
небето се захлупва над тези така модерни
сгради – стъкло, бетон, желязо
и ъгли.
И тонът му е лѝлав,
оранжев, тъмносин,
невъзможен за заснемане,
съвсем привично старомоден,
съвсем по ван Ройсдал,
по ван Гойен и може би ван Делен.
Сякаш тук нищо никога
не е било рушено
и никога не са строили пак.

52. РОДОПИ/ПИРИН

Суха
за дъвчене, като тютюн посивяла,
измила цветовете си в кръстопътя
на две разменени години.

Тъмните облаци по върховете разказват
летните бури, слънцето ни щипе 
със скреж. 

Древен и здрав дракон, 
излъчва крадена с векове топлина, 
умилква се на ветровете, нищо не обещава.

Нищо не обещава. 


петък, 6 януари 2017 г.

51.

Не помня къде открих тази история. Може би в морския музей в Ротердам. Имаха секция, в която отделяха внимание на живеещите в лодки по каналите. По стените – разказани няколко живота чрез прожекционен апарат. Драснала съм си за дядо, на име Klaas N. В момента дори не мога да си спомня лицето му, но знам, че живее в лодка, нейде из Холандия, и всеки ден усилва музиката, за да прогонва така тъгата по своята починала жена. А когато по реката минават моторници, къщата му се люлее от вълните. 


Старият Клаас всяка сутрин вари кафе
и пази равновесие със чайките;
мете листата и мъглите от верандата.

Отсам канала минава трамвай, скимтейки като сънено животно,
камбаните на църквите се гонят – чий звън най-пръв ще се вплете
в короните на вятърните мелници.
Когато децата стиснат в ръцете си тая Ниска земя – толкова зелена,
че вече е черна – потича вода.

Старият Клаас всяка вечер надиграва тъгите
с най-силната музика – на съседите главите се клатят,
а когато по канала се спуснат моторните лодки
къщата му се залюлява от вълните
и в здрача за малко още май може
да изтанцува един валс със онази, 
която избяга в земята.