понеделник, 5 февруари 2018 г.

В Брюксел сме с Р. Студено е, понякога вали, решили сме, че ще си търсим някой хубав музей и книжарница с книги на английски, преди да се приберем в Льовен. Нямаме мобилен интернет, та докато пием кафе и закусваме, ползваме wi-fi на кафенето, за да си начертаем карта. Отваряме списък с книжарници, харесваме си една, носеща името Sterling, след което потегляме. Губим се, защото все не хващаме правилния завой. Намираме обаче музей, на чиято фасада висят огромни транспаранти - изложба, посветена на Помпей. Точка първа - изпълнена. Разглеждаме, радваме се на черепа на Плиний Стари (да, точно такива хора сме), тръгваме отново. Аз, впрочем, успявам да се влюбя за минута в млад мъж с бакенбарди, тъмночервен пуловер и сини очи, който обаче явно е на среща с гаджето си - възрастен господин с вид на преподавател в университет и буйна бяла коса. Ах, този свят.

Хайде, отново посока Стърлинг. Знаем, че е някъде наблизо, но картата, която сме си начертали, вече не ни върши работа. Вървим. Оказваме се на площад, изваден от XVII век. В дъното на една от пресечките забелязваме разкошната фасада на бяла катедрала с огромна червена порта. Отправяме се към нея. Оказва се затворена, обръщаме се и отсреща виждаме книжарница. Малка, с име, което не бих могла да произнеса (Het ivoren aapje, после ще потърся превод и ще се окаже The Ivory Monkey, отдавна забравен роман от фламандския автор Herman Teirlinck). Антикварна книжарница, в която за пръв път откакто съм в Белгия виждам действително сериозен избор от книги на английски (защото по принцип са все малко бройки и все по-скоро имена, които не ми събуждат любопитството). Всичко е в книги, от купчини на пода, чак до последната етажерка току под тавана. Фламандски, английски, френски, немски, руски, испански, португалски. А също и картини, статуетки, джунджурии. Ужасно напомня тайна стая на един Стърлинг, който не е книжарница и който си чака на ул. "Екзарх Йосиф" в София (и който открих в края на едно лято преди години, когато се чудех къде да си празнувам рождения ден). А и защо не - така свикнах София да ме отпраща към други градове; какво бе учудването ми, когато осъзнах, че и Льовен го прави непрестанно, а ето и Брюксел - географията се огъва до време, вместо до пространство.

Прекарваме там сигурно час, намирам си събраните стихове на Елиът, намирам си "Падането на Константинопол" на Стивън Рънсимън, забелязвам по етажерките Оливър Сакс и Ерих Фром, но се въздържам, собственикът е с рошава коса и е облечен в карирано сако, говори страшно изискан френски, фламандски, английски, посещават го редовните му клиенти. А от томчето на Елиът изпада картичка, писана в края на март 1992-а, шест месеца преди да се родя (и две седмици, след като Р. вече е била родена), почеркът е четлив, маркерът, с който е писано, все още не е избледнял, напротив, изглежда сякаш е от вчера. Не сме намерили прословутия тукашен Стърлинг, ама хич не е било и нужно.

На излизане търся името на улицата, за да мога да се върна отново. Begijnhof, прочитам на табелата, и почти ми става смешно. Задето адресът ми от миналата есен е именно Begijnhof (макар и един друг Бегинаж, в друг град) и някак е толкова логично, че всичко, всичко, всичко е свързано. 



















понеделник, 1 януари 2018 г.

62.

Заминаването и връщането се събират на върха на времето.
А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват
зашити - хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която
дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март,
избистрящ зимата до сол.

Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли;
и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди
да бъде сбъднато.

Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш
значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое

и да наречеш разшиването свобода.

неделя, 29 октомври 2017 г.

61.

Стъпките ми – секунда и половина ту назад, ту избързали.
Наум все старите припеви: една любима песен е път, а пътят
е лице и лицето е време, и времето – място.

Часовата разлика е тънка колкото линията на хоризонта. Един
октомври се пилее над покривите, търсач на внимание. Тук
камбаните крачат в къси мелодии, а вятърът твърде бързо събаря
цветовете от клоните.

Понякога вкъщи е глас в телефона, но също
шумът на реката,
щом забравя отворен прозореца.

неделя, 13 август 2017 г.

There is this safety net when you live at the same place for many years.
And not only in terms of your family and close ones being nearby, but all the mere material expressions of life. 

Knowing the streets by intuition; knowing the exact way your body moves through the matter of the city and having all your books and clothes, and mere belongings under the same roof. The way the lights above your bed flicker, the way the stray dogs near your apartment bark at night, how god-awful the sensation of heat can get in late July - early August, what sound the snow makes when it falls down early in the morning. 
***
It's really very simple and probably a little bit funny of me to realize it now, but: 
the only constant thing I'm going to have once I move abroad, is going to be my very own body.
Legs and hands, and fingers - for I've always measured time by the way my fingers look when I write or when I touch someone I care about, and because I've always been most afraid to see my hands getting old. My lips and my messy hair, and my nose, too straight for its own good. All the things I've loved about this body and all the things I've struggled with. The feeling of being perfectly tired when I've walked all day, the beautiful drowsiness that sets deep into my bones after I've made love. 

The body as a shelter; a center to all that awaits me. 

It's an exquisite kind of liberation. 







вторник, 25 юли 2017 г.

60. Льовен, приблизително

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.
Преговор на едно ежедневие в
подробности за двадесет и пет години:
старото жълто куче, което все спи на булевард С., номер 167;
как пада ивицата светлина върху леглото сутрин;
дъвченето на меланхолии по терасата
до загуба на вкус - наслада за тийнейджъри;
прескачането на сърдечен удар при първия
отблясък на море; пътят до работа; камбаните
на Невски, когато съм забравила, че е неделя;
онази лепкава софийска жега, изтляваща дълго
след последния трамвай; залезите, които
винаги са твърде рано. А там

във десет и половина нощем
небето все още крачи по слънцето. Когато пристигна,
фламандското лято ще се е умълчало до ябълки, вятър и книги.
Може би ще се изгубя няколко пъти, докато науча
пътя до вкъщи. Льовен, приблизителен наум.

Сега е време да отмисля
собственото тяло от пейзажа тук.
Ще внимавам само с имената на любимите.


вторник, 23 май 2017 г.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

сряда, 3 май 2017 г.


Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."