неделя, 13 август 2017 г.

There is this safety net when you live at the same place for many years.
And not only in terms of your family and close ones being nearby, but all the mere material expressions of life. 

Knowing the streets by intuition; knowing the exact way your body moves through the matter of the city and having all your books and clothes, and mere belongings under the same roof. The way the lights above your bed flicker, the way the stray dogs near your apartment bark at night, how god-awful the sensation of heat can get in late July - early August, what sound the snow makes when it falls down early in the morning. 
***
It's really very simple and probably a little bit funny of me to realize it now, but: 
the only constant thing I'm going to have once I move abroad, is going to be my very own body.
Legs and hands, and fingers - for I've always measured time by the way my fingers look when I write or when I touch someone I care about, and because I've always been most afraid to see my hands getting old. My lips and my messy hair, and my nose, too straight for its own good. All the things I've loved about this body and all the things I've struggled with. The feeling of being perfectly tired when I've walked all day, the beautiful drowsiness that sets deep into my bones after I've made love. 

The body as a shelter; a center to all that awaits me. 

It's an exquisite kind of liberation. 







вторник, 25 юли 2017 г.

60. Льовен, приблизително

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.
Преговор на едно ежедневие в
подробности за двадесет и пет години:
старото жълто куче, което все спи на булевард С., номер 167;
как пада ивицата светлина върху леглото сутрин;
дъвченето на меланхолии по терасата
до загуба на вкус - наслада за тийнейджъри;
прескачането на сърдечен удар при първия
отблясък на море; пътят до работа; камбаните
на Невски, когато съм забравила, че е неделя;
онази лепкава софийска жега, изтляваща дълго
след последния трамвай; залезите, които
винаги са твърде рано. А там

във десет и половина нощем
небето все още крачи по слънцето. Когато пристигна,
фламандското лято ще се е умълчало до ябълки, вятър и книги.
Може би ще се изгубя няколко пъти, докато науча
пътя до вкъщи. Льовен, приблизителен наум.

Сега е време да отмисля
собственото тяло от пейзажа тук.
Ще внимавам само с имената на любимите.


вторник, 23 май 2017 г.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

сряда, 3 май 2017 г.


Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."



събота, 22 април 2017 г.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.




* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

събота, 8 април 2017 г.

Упражнение

Не обичам да пиша по задача. Не обичам да пиша за връзки.

Днес  Георги Господинов ни даде обаче следното: петнайсет минути, Списък на нещата, които остават след края на една връзка. При мен последва кратък протест наум, сетих се за Рупчев ("исках да станем по-близки,/толкова, колкото няма начин."), реших, че аз стихотворение няма да пиша, честничко си драснах няколко реда - оправяйте се, вие, слушащите, и стихотворение, напук на мен, ей така, да ме подразни, дойде.

Ето това: аз говоря бързо, 
винаги толкова бързо, че
думите почти искат
да ми строшат зъбите.

Той - бавно, сякаш сега 
създава езика.

Остават: няколко имена на градове - 
София, Порту, Болоня.
Пейка в Истанбул.
Изгрев в Кайсери. 
Обичам те в Созопол.
Печени кестени, 
(но не е есен).

Твърде много пътища.


(А впрочем, бележка за тук: Ама какво толкова да остава след края на една връзка? Първата ми асоциация беше свобода. И не защото не съм обичала хората, с които съм била, напротив. Обаче вярвам в навременния край, а това някак изчиства всичката възможна драма. Пък и връзките, мисля си, се счупват именно, когато свободата, която сте имали заедно до един момент, е спряла да бъде такава за единия от двамата - или и за двамата.)



четвъртък, 6 април 2017 г.

"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 
Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.
Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване.