вторник, 23 май 2017 г.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

сряда, 3 май 2017 г.


Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."



събота, 22 април 2017 г.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.




* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

събота, 8 април 2017 г.

Упражнение

Не обичам да пиша по задача. Не обичам да пиша за връзки.

Днес  Георги Господинов ни даде обаче следното: петнайсет минути, Списък на нещата, които остават след края на една връзка. При мен последва кратък протест наум, сетих се за Рупчев ("исках да станем по-близки,/толкова, колкото няма начин."), реших, че аз стихотворение няма да пиша, честничко си драснах няколко реда - оправяйте се, вие, слушащите, и стихотворение, напук на мен, ей така, да ме подразни, дойде.

Ето това: аз говоря бързо, 
винаги толкова бързо, че
думите почти искат
да ми строшат зъбите.

Той - бавно, сякаш сега 
създава езика.

Остават: няколко имена на градове - 
София, Порту, Болоня.
Пейка в Истанбул.
Изгрев в Кайсери. 
Обичам те в Созопол.
Печени кестени, 
(но не е есен).

Твърде много пътища.


(А впрочем, бележка за тук: Ама какво толкова да остава след края на една връзка? Първата ми асоциация беше свобода. И не защото не съм обичала хората, с които съм била, напротив. Обаче вярвам в навременния край, а това някак изчиства всичката възможна драма. Пък и връзките, мисля си, се счупват именно, когато свободата, която сте имали заедно до един момент, е спряла да бъде такава за единия от двамата - или и за двамата.)



четвъртък, 6 април 2017 г.

"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 
Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.
Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване. 


неделя, 26 март 2017 г.

57.

Този град сам реши да се разкаже като дъжд.
Но излъга -
измислица е тропането по капчуците.

Наместо това – едно обикновено хищно чудо,
оголени са бърните, очите слепи.
Челото изпоядено в топенето на снеговете
(надничат зад решетките на черепа
разсечените възли на кварталите).

Заклещена в небето, Пролетта
виси на бял конец от обещания.
Ръцете й са хладни само,
ръцете й минават да погалят,
притварят клепките на снощните ни страхове,
оплитат случването на малките ни влюбвания – ще траят
чак до юли, в пет следобед.

Градът въздъхва,
размърдва си опашката и скача пак във себе си.



(черновата е от 26.01.2016г., снощи си я открих;
а днес е вече 26.03.2017г. и времето се е огънало достатъчно, за да пренапиша)

вторник, 31 януари 2017 г.

56.

То е толкова просто - като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават във посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си -
избързваме във утрото, в което сме се нямали.