вторник, 25 юли 2017 г.

60. Льовен, приблизително

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.
Преговор на едно ежедневие в
подробности за двадесет и пет години:
старото жълто куче, което все спи на булевард С., номер 167;
как пада ивицата светлина върху леглото сутрин;
дъвченето на меланхолии по терасата
до загуба на вкус - наслада за тийнейджъри;
прескачането на сърдечен удар при първия
отблясък на море; пътят до работа; камбаните
на Невски, когато съм забравила, че е неделя;
онази лепкава софийска жега, изтляваща дълго
след последния трамвай; залезите, които
винаги са твърде рано. А там

във десет и половина нощем
небето все още крачи по слънцето. Когато пристигна,
фламандското лято ще се е умълчало до ябълки, вятър и книги.
Може би ще се изгубя няколко пъти, докато науча
пътя до вкъщи. Льовен, приблизителен наум.

Сега е време да отмисля
собственото тяло от пейзажа тук.
Ще внимавам само с имената на любимите.


вторник, 23 май 2017 г.

59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

сряда, 3 май 2017 г.


Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."



събота, 22 април 2017 г.

58.

Не желаех да е наказание
и ето – подигравам се на всеки,
който приближава есента,
за да я накичи със себе си.

Не желаех да е обещание
и ето - щом тръгна да измествам улиците тук
встрани от времето (това е уж невинно занимание),
нашепвам имената на една чужда река.

Не желаех да е друго, освен:
„една дума, която спеше, когато я чухме”*.

Нека научим стъпките си на тишина.




* цитат от "Вечността" на Паул Целан, в превод на Емануил А. Видински. 

събота, 8 април 2017 г.

Упражнение

Не обичам да пиша по задача. Не обичам да пиша за връзки.

Днес  Георги Господинов ни даде обаче следното: петнайсет минути, Списък на нещата, които остават след края на една връзка. При мен последва кратък протест наум, сетих се за Рупчев ("исках да станем по-близки,/толкова, колкото няма начин."), реших, че аз стихотворение няма да пиша, честничко си драснах няколко реда - оправяйте се, вие, слушащите, и стихотворение, напук на мен, ей така, да ме подразни, дойде.

Ето това: аз говоря бързо, 
винаги толкова бързо, че
думите почти искат
да ми строшат зъбите.

Той - бавно, сякаш сега 
създава езика.

Остават: няколко имена на градове - 
София, Порту, Болоня.
Пейка в Истанбул.
Изгрев в Кайсери. 
Обичам те в Созопол.
Печени кестени, 
(но не е есен).

Твърде много пътища.


(А впрочем, бележка за тук: Ама какво толкова да остава след края на една връзка? Първата ми асоциация беше свобода. И не защото не съм обичала хората, с които съм била, напротив. Обаче вярвам в навременния край, а това някак изчиства всичката възможна драма. Пък и връзките, мисля си, се счупват именно, когато свободата, която сте имали заедно до един момент, е спряла да бъде такава за единия от двамата - или и за двамата.)



четвъртък, 6 април 2017 г.

"Патерсън"

Малка лична бележка за "Патерсън".

Обичам почерка на Джармуш. 
Тук харесах рутината. Приютяването, притихването в сегашното. Погледът на камерата/Патерсън - това много нежно, бавно спиране върху улиците, часовника, слънцето, сенките, близнаците, разговорите в автобуса. Рамката на всяко събуждане - физическата близост между двойката, щрихирана в сънените промърморвания на момичето и сгушванията, малките целувки, които й дава мъжът. И нищо повече - не се прекрачва границата на това скициране, толкова мило и разпознаваемо.
Идеята, че поезията - въобще писането - не е необходимо да се случва поради някаква огромна страст или вътрешно бушуване. Може да е само медитация върху ежедневното; да е обич към детайла, вслушване. Досадно ми беше, че приятелката бе докарана (почти) до карикатура, с тази обсесия към черно-бялото. Но някак досадно между другото - така (а и с другите дребни свои липси) пък самият филм влиза в един ритъм с главния си герой. Красив, защото е недовършен; защото е усреднен, защото не е изведен до нещо по-добро, дори не търси да бъде по-добро (та дори текстовете на Патерсън не струваха особено - погледът му, обаче, да). Ами, не е необходимо. 

Уикендът преди да гледам филма, четох "Сбогуване с предмети и други живи същества" на Цочо Бояджиев и заглавието на точно тази стихосбирка някак ми идва като правилен ключ за филма (и философията на филма). Писането (даже не толкова писането - а начинът на общуване със света) като сбогуване - разпознаване и в мига на разпознаването - разказ, който да позволи загубата (нали всичко се губи). Ненатрапчиво.

P.S. Случайност е, но подходящата - гледах "Патерсън" в момента, в който най-усещам всичко по начина на героя му. Вслушване. 


неделя, 26 март 2017 г.

57.

Този град сам реши да се разкаже като дъжд.
Но излъга -
измислица е тропането по капчуците.

Наместо това – едно обикновено хищно чудо,
оголени са бърните, очите слепи.
Челото изпоядено в топенето на снеговете
(надничат зад решетките на черепа
разсечените възли на кварталите).

Заклещена в небето, Пролетта
виси на бял конец от обещания.
Ръцете й са хладни само,
ръцете й минават да погалят,
притварят клепките на снощните ни страхове,
оплитат случването на малките ни влюбвания – ще траят
чак до юли, в пет следобед.

Градът въздъхва,
размърдва си опашката и скача пак във себе си.



(черновата е от 26.01.2016г., снощи си я открих;
а днес е вече 26.03.2017г. и времето се е огънало достатъчно, за да пренапиша)