петък, 1 юни 2018 г.

С дни беше лепкава жега тук; влагата е почти сякаш си край морето (и морето действително е на час и нещо с влак, все забравям - и все още не съм ходила до там, а трябва). Днес вали, само за четене е; и колкото и да се дразнех на тия вечни белгийски дъждове през зимата, сега ми олеква. Адриан мина за цигара, пихме чай в кухнята, намерихме диска с Жак Брел на Надя и го пуснахме на стария касетофон. Останалата част от къщата - притихнала, съквартирантите се готвят за сесията. Този тип половинчасови моменти ще ми липсват най-много.

сряда, 9 май 2018 г.

Yesterday evening: found a street that looks both like Sofia (because of the chestnut trees) and like Balchik (because of a wall that reminds me of the old barracks near which I was learning to ride a bike exactly 20 years ago). I was actually on the bike when I found it, and it was enjoyable to think of that paradoxical link between 1998, Balchik, Bulgaria, and 2018, Leuven, Belgium.







петък, 27 април 2018 г.

Recent frustration: 
It feels as if I've lost my words both in Bulgarian and in English. No eloquence possible; not a proper way to actually express what I'm doing, what I'm observing or thinking about.

On a recent night walk around town I discovered that near the canal you can smell the fermentation of beer in the Stella Artois factory. We were together with A. and he told me that when he was still a child, the beer clouds would come as far as his primary school; you could smell them all over the city. It's a sour smell, more like the one of a strange food, and it lingers in the air without being exactly unpleasant, but still somehow manages to leave a sense of discomfort. 

Experienced the city during a heatwave. Felt enormously as if I'm in Balchik for some reason. I guess because the heat was sticky and was making my hair all too curly, the way it happens when I'm on the seaside. Spent a whole weekend lying on the grass in front of the house, reading, daydreaming and playing badminton. Have a guilty conscious now, because of all the work I am procrastinating on, but oh well. 

It's lovely to observe how the place I live in is revealing itself layer upon layer as the seasons pass. First, a strange and gloomy winter that never really felt like a winter. Then in January some men from the staff came over and cut the branches of the trees in preparation for an upcoming spring; it looked all naked and sharp. Then late March and the two magnolias blossoming, one of them turned out to be really close to my house. And now is the lilacs time, purple and white, I never had an idea we'd have them around. Sometimes I suddenly remember how these cobblestone streets looked like to my eyes the very first days after I moved here; the sudden rains in the afternoons and the September sun, and that coffee I drank on my very first morning, sitting on that little platform outside my door (same morning when I managed to lock myself out, which in itself was the reason to meet one of the guys who turned out to be one of my closest friends in this town). 

I'm happy that A. is back in town. What an unlikely, lucky friendship is ours: we met four years ago in this very city and somehow created a bond over a distance of 3000 km and many Skype calls. It's the first time since we've known each other that we can meet up almost every day; go for walks, go for beer, discuss all the minutiae of being not-so-young-now-but-still-confused, aspirations, melancholies, etc. A couple of nights ago we were sitting in that little secret park near Groot Begijnhof, and there was a group of friends on the other side of the tiny lake; one of the guys played LA Woman by the Doors with such gusto as if almost being Jim Morrison; and then something in Russian which sounded a lot like a song from Lyube.













понеделник, 5 февруари 2018 г.

В Брюксел сме с Р. Студено е, понякога вали, решили сме, че ще си търсим някой хубав музей и книжарница с книги на английски, преди да се приберем в Льовен. Нямаме мобилен интернет, та докато пием кафе и закусваме, ползваме wi-fi на кафенето, за да си начертаем карта. Отваряме списък с книжарници, харесваме си една, носеща името Sterling, след което потегляме. Губим се, защото все не хващаме правилния завой. Намираме обаче музей, на чиято фасада висят огромни транспаранти - изложба, посветена на Помпей. Точка първа - изпълнена. Разглеждаме, радваме се на черепа на Плиний Стари (да, точно такива хора сме), тръгваме отново. Аз, впрочем, успявам да се влюбя за минута в млад мъж с бакенбарди, тъмночервен пуловер и сини очи, който обаче явно е на среща с гаджето си - възрастен господин с вид на преподавател в университет и буйна бяла коса. Ах, този свят.

Хайде, отново посока Стърлинг. Знаем, че е някъде наблизо, но картата, която сме си начертали, вече не ни върши работа. Вървим. Оказваме се на площад, изваден от XVII век. В дъното на една от пресечките забелязваме разкошната фасада на бяла катедрала с огромна червена порта. Отправяме се към нея. Оказва се затворена, обръщаме се и отсреща виждаме книжарница. Малка, с име, което не бих могла да произнеса (Het ivoren aapje, после ще потърся превод и ще се окаже The Ivory Monkey, отдавна забравен роман от фламандския автор Herman Teirlinck). Антикварна книжарница, в която за пръв път откакто съм в Белгия виждам действително сериозен избор от книги на английски (защото по принцип са все малко бройки и все по-скоро имена, които не ми събуждат любопитството). Всичко е в книги, от купчини на пода, чак до последната етажерка току под тавана. Фламандски, английски, френски, немски, руски, испански, португалски. А също и картини, статуетки, джунджурии. Ужасно напомня тайна стая на един Стърлинг, който не е книжарница и който си чака на ул. "Екзарх Йосиф" в София (и който открих в края на едно лято преди години, когато се чудех къде да си празнувам рождения ден). А и защо не - така свикнах София да ме отпраща към други градове; какво бе учудването ми, когато осъзнах, че и Льовен го прави непрестанно, а ето и Брюксел - географията се огъва до време, вместо до пространство.

Прекарваме там сигурно час, намирам си събраните стихове на Елиът, намирам си "Падането на Константинопол" на Стивън Рънсимън, забелязвам по етажерките Оливър Сакс и Ерих Фром, но се въздържам, собственикът е с рошава коса и е облечен в карирано сако, говори страшно изискан френски, фламандски, английски, посещават го редовните му клиенти. А от томчето на Елиът изпада картичка, писана в края на март 1992-а, шест месеца преди да се родя (и две седмици, след като Р. вече е била родена), почеркът е четлив, маркерът, с който е писано, все още не е избледнял, напротив, изглежда сякаш е от вчера. Не сме намерили прословутия тукашен Стърлинг, ама хич не е било и нужно.

На излизане търся името на улицата, за да мога да се върна отново. Begijnhof, прочитам на табелата, и почти ми става смешно. Задето адресът ми от миналата есен е именно Begijnhof (макар и един друг Бегинаж, в друг град) и някак е толкова логично, че всичко, всичко, всичко е свързано. 



















понеделник, 1 януари 2018 г.

62.

Заминаването и връщането се събират на върха на времето.
А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват
зашити - хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която
дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март,
избистрящ зимата до сол.

Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли;
и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди
да бъде сбъднато.

Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш
значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое

и да наречеш разшиването свобода.