неделя, 8 януари 2017 г.

54.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка - ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.  

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш 
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет, 
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и 
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти, 
да задиша с теб, вместо теб, отвъд 
теб, 
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик. 

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар