Площадът е празен, площадът се разбива
в улицата с магазините.
От втория етаж на къщата със зелената мазилка
гледа възрастна жена.
- Няма я. А винаги е тук. На всеки късен празник
ни следеше. Кои сме, как избухват гласовете ни. Не слизаше
- той казва.
Прозорците са се обърнали към себе си. Решетките им
режат утрото на тънки ивици,
а после уплътняват с тях пролуките
- да спре да духа.
Жената няма да я видя. Градът останал е без наблюдател
и почнал е да се съмнява в свойто съществуване.
Една циганка дърпа децата си. Коси с черни корени, бели джапанки.
Катунът е оттатък магистралата. Изгонени. В пазарен ден
единствено се спускат обратно на течението.
Отлепвам от стената презрялото слънце
на това пътуване. Очаква ни кулата, очакват ни стълбите.
По реката оставям да тръгне
този шум, дето се вие в главата ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар