59.

Препращам настоящето. Понякога
към разни старомодни чужди спомени
(следобед е и може би е есен,
от втория етаж се чува пиано).

Към вечери, когато трябва да вали, но няма да го бъдe.
Към няколко от твърде дългите ваканции, замръзнали
във вечно лято, секунда-две преди да се спогледаме
със обещаната невинност.

Към кражбата на думите. Изпървом натежали
над главите ни, полепнали по пръстите,
изцапали ни устните - череши, може би,
или убийство.

Към картите на градове, в които
дори и сънищата настояват за свой превод.
Изпищява

зеленото на светофар. Пресичам.

Елизабет Фрейзър за песента: "Why do people have to hear everything?" she complains. I tell her it's wonderful. "But it's unfinished, you see. I don't want it to be heard." There's a pause. "Maybe I won't always think that."