А времето, поне понякога, бива игла. И границите се оказват
зашити - хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове; география, в която
дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март,
избистрящ зимата до сол.
Чел си някога за дяволи, танцуващи по върховете на игли;
и помниш смътно, че всичко е по-хубаво в мига преди
да бъде сбъднато.
Опитваш се да бъдеш милостив към себе си, което сякаш
значи да разшиеш сам - и нежно - това, което някога си смятал свое
и да наречеш разшиването свобода.
