В Брюксел сме с Р. Студено е, понякога вали, решили сме, че ще си търсим някой хубав музей и книжарница с книги на английски, преди да се приберем в Льовен. Нямаме мобилен интернет, та докато пием кафе и закусваме, ползваме wi-fi на кафенето, за да си начертаем карта. Отваряме списък с книжарници, харесваме си една, носеща името Sterling, след което потегляме. Губим се, защото все не хващаме правилния завой. Намираме обаче музей, на чиято фасада висят огромни транспаранти - изложба, посветена на Помпей. Точка първа - изпълнена. Разглеждаме, радваме се на черепа на Плиний Стари (да, точно такива хора сме), тръгваме отново. Аз, впрочем, успявам да се влюбя за минута в млад мъж с бакенбарди, тъмночервен пуловер и сини очи, който обаче явно е на среща с гаджето си - възрастен господин с вид на преподавател в университет и буйна бяла коса. Ах, този свят.

Хайде, отново посока Стърлинг. Знаем, че е някъде наблизо, но картата, която сме си начертали, вече не ни върши работа. Вървим. Оказваме се на площад, изваден от XVII век. В дъното на една от пресечките забелязваме разкошната фасада на бяла катедрала с огромна червена порта. Отправяме се към нея. Оказва се затворена, обръщаме се и отсреща виждаме книжарница. Малка, с име, което не бих могла да произнеса (Het ivoren aapje, после ще потърся превод и ще се окаже The Ivory Monkey, отдавна забравен роман от фламандския автор Herman Teirlinck). Антикварна книжарница, в която за пръв път откакто съм в Белгия виждам действително сериозен избор от книги на английски (защото по принцип са все малко бройки и все по-скоро имена, които не ми събуждат любопитството). Всичко е в книги, от купчини на пода, чак до последната етажерка току под тавана. Фламандски, английски, френски, немски, руски, испански, португалски. А също и картини, статуетки, джунджурии. Ужасно напомня тайна стая на един Стърлинг, който не е книжарница и който си чака на ул. "Екзарх Йосиф" в София (и който открих в края на едно лято преди години, когато се чудех къде да си празнувам рождения ден). А и защо не - така свикнах София да ме отпраща към други градове; какво бе учудването ми, когато осъзнах, че и Льовен го прави непрестанно, а ето и Брюксел - географията се огъва до време, вместо до пространство.

Прекарваме там сигурно час, намирам си събраните стихове на Елиът, намирам си "Падането на Константинопол" на Стивън Рънсимън, забелязвам по етажерките Оливър Сакс и Ерих Фром, но се въздържам, собственикът е с рошава коса и е облечен в карирано сако, говори страшно изискан френски, фламандски, английски, посещават го редовните му клиенти. А от томчето на Елиът изпада картичка, писана в края на март 1992-а, шест месеца преди да се родя (и две седмици, след като Р. вече е била родена), почеркът е четлив, маркерът, с който е писано, все още не е избледнял, напротив, изглежда сякаш е от вчера. Не сме намерили прословутия тукашен Стърлинг, ама хич не е било и нужно.

На излизане търся името на улицата, за да мога да се върна отново. Begijnhof, прочитам на табелата, и почти ми става смешно. Задето адресът ми от миналата есен е именно Begijnhof (макар и един друг Бегинаж, в друг град) и някак е толкова логично, че всичко, всичко, всичко е свързано.