край оградата, ето! притичват
опашките им се люлеят под ритъма на вятъра
над тях пък се люлее старата глициния
и после още пантите на белите прозорци надават малък писък към луната
а той твърди:
това били от фаровете сенки само
прибирал се градът от работа, какви ти тука котки по паветата
на следващия ъгъл
избираме си ние пейката и сядаме да бъдем важни
да бъдем в тъмното присветващи със свойте дим и кашлица
да се надяваме че няма някой там отсреща да открие огън
като по войници – нали такова беше старото поверие
(макар че няма трети)
обсъждаме въпросите на утрешния смисъл
отде ще мине слънцето когато се събуждаме
и защо той пак ще спи така че аз да му сънувам всички сънища
какво ще правим със гарденията която в сряда се засели на балкона
(когато призовахме Иги в чест на две бутилки вино)
и как ще излекуваме прозореца от неговите щения нездрави да затвори в себе си
Витоша площадката и кулата (но без часовника)
когато се обаждат стълбите оттатък парка: време е!
се изправяме
намираме си мястото във ритъма на въздуха
и само гърбовете ни
и само раменете ни допрени
и само моята коса оплетена на възли
го запомнят:
на покрива, подскочила по жълтото на сградата
надникнала в комините на 1889
измъркала любовната си песен над призраци от царската охрана
една котка се катери към луната
по въжетата от наши стъпки
