Ето го с електриковосинята си жилетка. Копчетата пак са закопчани неправилно. Яката на карираната му риза се подава измачкана. Прегърбил се е и бавничко разбърква чая си. Изстисканата половинка лимон е в чинийката на масата. Бурканът с мед сякаш се топи на светлината от прозореца.
Сутрините са така. Ставам в седем и проветрявам хола. Той още спи в съседната стая. Не мога да свикна вече втори месец с миризмата, която тялото му излъчва. Сякаш дишам концентриран разпад. Ама то и няма как. На деветдесет и три всяка твоя пора е задръстена. Никой сапун не отмива това, че си живял твърде дълго.
После правя закуска. Запарвам чай. Препичам филийки – една с мармалад, другата с яйце. Станало е седем и половина. За обличането не помагам, настоява да го прави сам, въпреки че ръцете му все по-често губят пътя си. И сядаме. Той на стола срещу прозореца. Аз отстрани.
Дъвче бавно. Пие бавно. Примлясква често – понякога едвам се удържам да не скоча, толкова не търпя този звук. Не говори. Когато приключва, обикновено ме моли да пусна радиото. Хоризонт. Тогава времето спира до обед.
Само от време на време прехвърлям в ума си, като дъвка, останала без вкус, знанието, че е убиец.
* * *
Какво правя тук?
Избягах. Остава ми една година, докато завършва университет, но избягах. Особена посока си избрах – от Брайтън обратно в София. Без никой вкъщи да знае още. Не знам някакво разкъсване в дните ли се случи, в самата тъкан на ежедневието ли, но не ми се занимаваше повече. С нищо. Уморих се, ей така, на двайсет и една. Май от самата себе си се уморих. И от гоненето на едно предначертано бъдеще. Тежи ми тоя квадратен успех, успех в рамка.
Ей ме на сега. Намерихме се по обява. Сключихме договор за гледане и издръжка. Аз се грижа за него, готвя, чистя. Правя му компания – на него и на старческата му миризма. В замяна има къде да спя, какво да ям, имам библиотеката му, а някой ден като умре – и цялото апартаментче. Не знам какво точно правя – за какво ми е този апартамент, защо сутрините ми минават в препичане на филийки и слушане на Хоризонт. Съществувам, там, на ъгъла на Скобелев и Патриарха. Крия се от себе си.
* * *
Сам ми го каза, още в деня, когато се появих за пръв път в дома му.
– Знаеш ли, че съм убил човек? – попита ме, след като бяхме уговорили подробностите на договора. Помня, че в отговор започнах да сплитам косата си на плитка, въпреки че не носех ластик, с който да я вържа. Не регистрирах напълно какво ми казва този прегърбен старец пред мен. Само се губех в оредялата му коса и тъничките, напукани устни.
Убил. На моята възраст бил. Партизанин, по горите. Залавят ги, в хаоса той стреля, улучва свой другар. Не ми споделя друго. Не знам как е изкарал до четиридесет и четвърта, как посреща девети септември, къде е бил на десети ноември. Дати, дати, дати и той се е разхождал между тях без следа. Снимки в дома му няма. Иска ми се да рисувам в ума си изгубена любима някъде в същия онзи хаос, в който губи другар и белязва себе си, но щрихите ми бягат, въображението не ми се подчинява. Няма любима, не я откривам. Няма нищо у този човек, бял е пред мен, празен. Познавам само тежестта на набръчканата му кожа и тази дума, „убиец“, която единствено е намерил за необходимо да ми сподели.
* * *
Ето го с електриковосинята си жилетка. Копчетата пак са закопчани неправилно. Яката на карираната му риза се подава измачкана. Прегърбил се е. Мило ми става за момент, когато поглеждам над книгата си. Няма как, живееш с някого и се привързваш. Дори да няма за какво у него да се хванеш. Ежедневието връзва на възел, налага симпатия към повторяемостта.
Ставам от стола, краката ме болят. Въздухът, този тежък, тежък въздух, наситен с миризма на старо, започва май да ме омагьосва. Просмуква се в мен. Понякога, докато мия чинии, забравям за водата и верото и дълго гледам ръцете си. Пръстите, тънки и дълги. Дланите, бели и гладки. Забравила съм улицата вън, излизам само до магазина, страх ме е да не срещна някой познат. Не искам да знаят, че съм обратно тук, поне не още. Добре ми е. И аз сякаш ставам по-бяла и по-празна, губя се между датите, също като този дядо, мой повереник и началник, и единствен другар.
Ставам от стола и точно тогава старецът се накланя напред, сякаш иска да ми каже нещо. Нямам търпение да чуя, ето, искам да знам, трябва да знам какво друго е той, освен убиец, нали. Навежда се и пада на земята. Още докато се приближавам и лекичко го докосвам, знам, няма го вече. Точица сред времето. И ще трябва да го помня като точица без история, с цял един живот, влачен по кожата му.
А после. После има нещо друго, нещо, което не е наред. После стаята е твърде светла и твърде тъмна и едно момиче с тънки пръсти и бели длани ме прегръща.
– Бабо, бабичко, прибрах се. Много съжалявам. И на мен ми е много мъчно. Ето, тук съм, и мама е тук, хванах първия самолет от Брайтън, като разбрах.
Аз се измъквам от прегръдката и поглеждам към собствените си ръце. Чужди ръце, криви и треперещи, и с шлейф години по кожата. Твърде подобни на неговите.
Става ми страшно, много, много страшно.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Като ученичка пишех разкази.
Този е последният завършен. Участвал е на четене на "писателибезкниги" преди повече от година.
