6.

събирам покриви – дера си шепите
по върховете им, улуците
и чупките
крада небе – в прозорците на библиотеките
крада ни думи – между книгите
и крия се – зад очилата, шаловете, роклите

със сигурност
съм мъничко жестока – не ти го подарявам този град
(така както на други съм го връчвала)
не ми познаваш още бягствата
мълчанията, случайното докосване
случайното настръхване на кожата

но аз събирам в шепи
(не дереш)
походката, гласът (разрошен)
ръцете, търсещи си път
и тихото ни сбъдване във точно тази
единствена тръпчинка
на начало

утре ще сме други.

утре ще се имаме, ще се разминем

(така е винаги, така и трябва)

затова нека

нека ни имам по-дълго във точката
(онази, най-любимата)
на разпознаване

5.

Tonight I think I‘ll walk alone

I‘ll find my soul as I go home

(New Order – “Temptation”)

ето една от игрите ми
(особена малко, страшна може би
глупава, ненужна, позагубена)

когато се прибирам
(небето е прегърнало
улиците, сградите и хората)

когато София е пролет
и жълта е, розовобуза,
разцъфнала в лалета,
разцъфнала във обещания,
във сбъдвания
и във бъдеще

тогава си представям
как това е, да
това е
единственото сигурно
единственото мое –
разходката, паветата, небето

и мога да си видя
всичките картини
и всичките момичета
които бях и съм и ще си случа
надбягващи се по ъглите
преливащи от образ в образ
разменящи си очертания
разменящи си спомени
ученичката и майката и бабата
все моето име надянали

и страшното или пък глупавото
но за мислене любимото
е именно
старицата, която дреме в мен

е именно
разпада на това тяло
(с което все сме скарани
и липсва ни константа)

е именно
тютюнът от цигарата как щипе ми
по устните

е именно
илюзията за вечност

4. ("Oда за моята къщичка")

от три години сме заедно
аз и моята къщика
играем си на големи – ей така, наужким
(в съседната кула все пак са
мама, тати и братчето,
и не един любезен кавалер
питал ме е късно вечер
смее ли да ме целуне –
да не изскочи над главите ни закръглен сърдит
господин със старо служебно оръжие)

от три години сме заедно
аз и моята къщичка
преди да се намерим, дълго
си представях дъждовете
(онези, майските, когато въздухът се дразни от влагата
и само привечерен ръмеж
успокоява слънцето)
и дълго си рисувах късни заспивания, ранни събуждания
смях на приятели, мои мълчания
вино, шоколад и нощни лампи
(религия са нощните лампи!)
може би една котка
може би един любим
може би

но,
но, за дъждовете ми беше думата
представях си отворени прозорци
много Бийтълс (ама разбира се)
и стени, едната червена, другата в книги, третата бяла
(четвърта трябва ли?)
които да попиват, попиват, попиват
април-май-юни във себе си
да са ми тапети влагата, и слънцето, и ръменето
после си представях голямо легло
(но полупразен хол)
и сънища, люляни от гласовете на улицата долу

представях си как от ученичка ставам жена
ставам сериозна и смела и силна
и, абе, живееш сама, Теодора,
бъди голяма

седим днес със котката
(тя на перваза, аз до прозореца)
слушаме Бийтълс (ама разбира се)
стените са точно такива, каквито бяха пожелани
(закръгления сърдит господин все още не е ранил фатално
любезен някой кавалер)
аз обаче, разсеяна, убивам цветята в саксиите -
поливането е невъзможно задължение

от три години сме заедно
аз и моята къщичка
знаем се, знаем си капризите,
чудатостите и безумствата
(паркетът скърца, лампите изгарят постоянно,
огледалото в коридора понякога ми губи отражението)
но още отказваш да пораснеш, Теодора -
казва ми,
още си вятърничава и невинаги смела
(и караш съседите да ти сменят лампите!)

ами, къщичке,
такива сме.

3.

„нощта е толкоз мила и шляе се с мен“

(Остава)

след като градът е извървян
(от булеварда, знаеш, моя си
през градинките и стълбите
с чакането дълго на онзи светофар
и надбягването с бурите на лятото)
след като роклята ми е събрала ветровете
и косите ми са натежали (иде юни)
и умората започва да приспива стъпките
(а вкъщи е далече)
възможно е усилие едно едничко -
да се повдигна на пръсти
(твърде висок си, а аз – мога
най-сетне да бъда мъничко човече)
и да се целунем

нощ е

2.

разрязвам тъканта на времето
впивам зъби в устните му
правим любов – градът
се е заключил в медальон
дере ми шията, оставя тънка линия наместо
граница (и обещание)
разместила съм улиците си
разбягала съм стъпките ни
тясно е

след малко ще се счупи времето
след малко още
ще ми стисне пръстите
до синьо
(а цялата съм синьо,
разляло се е то, морето,
в косите дето си люлея)

присъствам. дишам.
с езика си вкусвам –
горчим си
по-хубаво няма.

1.

първата вечер след дни
на без-скитане
спя сладко, спя дълго и силно
чуждият град
(и непознатата тераса
с непознатите птици край нея)
люлеят ме в дребното бягство

лесно е да те подгонят старите дяволи
да ти разпилеят думите
да те стиснат за шията
да ти дърпат косите
и целуват очите

все им бягам, и бягам, и бягам
а сега тоя град, тоя толкова чужд град
дето приласкал ме е (със сила на мъж)
целува челото ми (така трябва)
хваща ръцете ми
и ето, прошепва:
обичай ги, тези, твоите дяволи

нека, казвам им
елате, оставям ги
гонете ме, пилейте ми думите
и шията стискайте, в косите ми крийте се,
целувайте, хапете, танцувайте
без вас няма бягство
без бягство пък аз

губя се