сряда, 4 ноември 2015 г.

36.

Следобед. Изместила съм стъпките си, седя в парка, целият е точка, дим и шума този парк. Седя на пейка, ръцете ми замръзват, краката ми замръзват,
носът ми замръзва.
Говорим.
Езиците се чупят на парчета в телефона, започва да се свечерява.
Светлините са избухнали, една мъгла се е прихлупила наоколо.
Жълтото. Жълтото на дърветата,
на фаровете,
на светофарите,
на залеза,
(на залеза в прозорците,
във жиците,
по покривите),
цялото преяло със себе си жълто се блъска в очите ми,
виси на клепачите
крещи край ушите.
Добре, значи.
Две крачки, три крачки, пет крачки. Няма слънце.
Жълтото ляга в асфалта, просва се пред автобусите,
свива небето в юмрука си.
свива и
свива и
свива.
По терасите замърква мъглата.
Самолетите сресват тая припадаща вечер.
Броя ги.
Един-два-три,
броя ги, достатъчно.
Синьо е, ето
синьо е,
синьо.




Няма коментари:

Публикуване на коментар