на десет се
загубих за пръв път
(погрешно
свих край кулата с часовника)
бях на
колело (тогава карах много)
и хич не
беше страшно
(макар да бе
голямо нашто село)
такава
сигурност по-късно
не знам дали
държала ме е за ръка
(от бързината
на движението било е;
от вярата
във собственото каране)
днес пускам
се по залеза надолу
надбягвам се
с трамваите
опитомявам
си квартала
опитомявам
си тротоарите
(събирам си
вините
на парцали)
сдобрявам се
с нощта ми тук
с рошавостта
на мойте търсения.
признах, съвсем
ме стяга тази география
(отесняла ми
обувка)
и да се ходи
става трудно
(наизустени
са ми координатите)
в такива
случаи остава ми
да бъда
малко повече на десет
(вместо на
двадесет и две)
и всякакви
изгубвания
нарочно да
си случвам
(властта е
моя – да си прекроявам
материите на
този град
с хастара да
обръщам
липите,
мостовете и градините)
в такива
случаи остава ми
сама на себе
си да обещавам –
изпий до
края всички улици
прави любов
със всичките подробности
(дори след
толкова години, няма как
- не всичко
си познала)
а после,
после (то ще
дойде),
има време за
носталгии
за разни
малки болки
за тъгуване
по всичките цигари
(използвани
за проявяване –
домът ми куличка
от негативи е
на тази наша
София)
има време да
прегръщаш спомени
(и разнородните
пораствания свои)
съвсем
далеч,
съвсем далеч
от цялото наизустяване
има време за
още няколко завоя
за още дива
сигурност
във бързината на движението
(и
собственото каране)
страшно
няма,
знаеш го
отдавна
Няма коментари:
Публикуване на коментар