12.

следобед е (и уж е лято)
сериозна съм. и отговорна.
(върша работа, чета и пиша)
забрана сложила съм си – ни дума
(ни една едничка)
за всичките онези неразумности
които кацат ме преди заспиване
(сам знаеш – билети, летища и самолети)
заплита ми се роклята (встрани на Ректората)
и спирам се да видя:
деца играят вън
(деца и куче)
момченце свири на цигулка
(съвсем естествено е да се случва)

ваканция е, в друга някаква вселена.
и в центъра на София сме (пък сякаш сме на село)
а къщите са скупчени поляни
(ей там, от оня рижав ъгъл всяка есен
откъсвам по едно стихотворение)
прибирам си косите. (прибирам се обратно
в библиотеката)
и чакай, чакай малко
наистина
видях ли аз цигулка там на Шипка
и някакво хлапе, прескочило оградите
на моите забрани
и куче някакво, най-мило поздравено
със малко гами и арпеджи
(упражняват се)

как сладко е това разкъсване на времената
да съм тук (и да ме няма)
лицето ми да носи бръчки на порастване
а още да успявам да провиждам
що значи то да стискаш юли
(най-зряла круша във ръцете)
и дните да са разградени
(изтриват бръчките, изглаждат всичките ръбатости
над устните)