19.

да го кажем така –

искам да ни вплета сричките

(почти както умеем ръцете си да сплитаме)

в някакви съвсем нови думи,

някакви само наши означения

искам чудовища-метафори

(за нас когато пиша)

и така да докосват звуците и буквите

както пръстите ти карат кожата ми да открива
що е истина

и така да хапят синонимите, инверсията и тропите

както зъбите ти, щом тръгнал си тръпчинката на мойта шия
да познаваш

пък то, избор нямаме

(разбира се)

казано е всичко

(всичко е почувствано)

от тези преди нас, от тези край нас (и тези след нас)

клетки са и думите, и буквите, и звуците

(надскачане не позволяват)

знаците на обич си приличат

една е сигурната разлика

(едно е сигурното случване)

и най-правилно така е:

еднакви сме със словото на другите

(във общото, сред непознатите – така е речено –

срещаме се всички)

но пространството на личното ни сбъдване

(защото и преди са ни обичали,

и преди сме обичали

целували, събличали, споделяли)

пространството, където ни е тихо

(където запознаваме си нашите мълчания

където ни танцуват демоните детство

където дращи първата ни среща)

не би могло да носи ритъм на подобие 

(точно както Фицджералд каза го отдавна –

няма два пъти едно и също

влюбване)

сега знам. поставянето в думи

суета е.