8.

"But did thee feel the earth move?"

(“For Whom the Bell Tolls”, Ernest Hemingway)

пред Синята джамия, в два следобед
(такива някакви си, малки чудеса)

за да си случим още няколко часа
(съвсем откраднати)
изгубени в тълпите, виковете и клаксоните
изгубени сред погледи (липсва ни приличие)
изгубени във кошера на Истанбул
(непознат и за двама ни, малко измислен,
задъхан в история, задъхан в очакване, новост и
обещание)

ето го късмета, особения, лекичко нечестния.
да ни събере една земя, която
за първи път ще дишаме (и тя танцува под краката ни,
усещаш ли)
да се съберем между
само два изгрева и няколко залеза
(а повече трябват ли?)

да си преброим километрите
(цялото това разстояние между ръцете ни, което
крие се оттатък ъгъла)
да опитаме (само да опитаме)
един на друг да се разкажем:

успяваме единствено да разберем -
думите ни, макар и три пъти преоблечени
(изгубени във превода – кръстосани през
български, английски, португалски)
общи са – до болка и спасение

най-важното, което мога да науча
(което не престава да се преподава в дните ми)
е именно това - светът ни е ужасно малък
(и плашещо голям)
да се намерим е достатъчно
(илюзия е всичко друго)

което хич не пречи
вече да ми липсваш