(прозорците на автобуса пазят сънените погледи
опразнената София, поруменялото небе над
Босфора –
пристигането ни е притеснило този град;
зората му е сякаш гръд
на тъкмо любена девойка)
представите ми се здрависват с първите ни стъпки
намираме синхрон
очаквала съм (сама не знам защо)
ръжда и мед – на цвят и вкус
и има ги (разбира се)
макар и ни веднъж да не успявам
своя си Константинопол (онзи книжния) по ъглите
да настигна
някак не е нужно, някак не го мисля
попивам. късам думи
(рисувам по ръцете си в движение)
да не забравям, нищичко да не изпускам
дошла съм тук транзитно,
бързам (винаги така е)
и има време само
колкото да се целунем с хаоса
окачвам си на шията
(наместо украшения)
моменти, откровения
най-чудни разпилявания
шумът на лудото движение,
черното на бурките
и слънчевите зайчета
надвикванията на продавачите
благоприличието на двойките
красивата Дилан, която снимам
(оставам си такава – прехласната
по тиха хубост)
скривам си в шала, във косите
по малко от писъка на чайките
от мириса на печените кестени
(през юни)
от вихъра сапунени балони
на търговците
от трохите на симида
и всичките онези силуети
на църкви, джамии, каменни
дантели,
кораби и ленти,
тъмни очи, малиново червило
пот, парфюм, най-дива мудност, най-
прекрасна въртележка
и в ъгълчетата на устните ми
остава малко захар
(невкусените още хиляди десерти)
малко сол (морето е виновно,
отпила съм си тайно)
не бих могла да подозирам
че в кръстопътя на противоречията
ще взема да се влюбя
(снимка: Willian Afonso)
Няма коментари:
Публикуване на коментар